Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Искам повече светлина.
Изведнъж почувствах, че политам назад — тухлената повърхност беше хлъзгава и неописуемо стръмна. Вероятно бях загубил равновесие, помислих си, докато се обръщах към Пелегрино. Започнах да се плъзгам бавно, но с цялата си тежест, към отвора на кладенеца, обръщайки се с гръб към земята и с лице нагоре към небето — което изглежда тук долу сякаш никога не беше съществувало. Започнах като по магия да се пързалям с гръб по стълбите, които водеха надолу, без да срещна никаква съпротива, макар и да ми се струваше, че тежа повече от мраморна статуя. Последното нещо, което видях, бяха Ато Мелани и Пелегрино, които наблюдаваха моето изчезване с флегматично безразличие, сякаш разликата между живота и смъртта им бе непозната. Падах, едновременно скован от учудване и отчаяние, подобно на заблудена душа, която, хвърляйки се в безкрайната адска бездна най-накрая разбира собствената си присъда.
Спаси ме викът, който сякаш идваше от някой непознат край на вселената и който ме събуди, отървавайки ме от кошмара.
Бях сънувал и бях извикал в съня си. Намирах се в леглото си и се обърнах към леглото на моя господар, който, разбира се, си беше там, където го бях оставил. През прозореца не влизаха красиви слънчеви лъчи, както в съновидението, а сиво-розовата светлина, която предвещава зората. Хладният въздух на ранната утрин ме караше да зъзна. Завих се добре, макар и да знаех, че няма да успея да заспя отново така лесно. От стълбите се чуваше далечен шум на стъпки. Наострих уши, за да разбера дали някой не се приближава към вратата на стаичката. Ясно чух, че това бяха неколцина от наемателите, които слизаха към кухнята или на първия етаж. Различих отдалеч гласовете на Стилоне Приазо и отец Робледа, които питаха Кристофано дала има новини за състоянието на синьор Пелегрино. Станах, тъй като предположих, че след малко лекарят щеше да дойде при моя господар. Обаче първият, който почука на вратата ми, беше Бедфорд.
Когато отворих, видях пред себе си бледо лице с огромни тъмни сенки под очите. Бедфорд бе добре облечен, с топло наметало на раменете, но независимо от това целият се тресеше и правеше колкото безполезни, толкова и мъчителни опити да възпре тръпките. Помоли ме веднага да го пусна да влезе, сигурно, за да не го видят останалите наематели. Предложих му малко вода и хапчетата, които ни беше дал Кристофано. Англичанинът отклони предложението, тъй като, каза той притеснен, някои хапчета, можели да уморят пациента. Този отговор ме изненада, но бях принуден да настоя.
— Ще ти кажа — каза той с внезапно отслабнал глас, — че опиумът и очистителните средства срещу различни неразположения могат също да докарат до смърт. Не забравяй, че негрите крият под ноктите си един вид отрова, която убива с просто одраскване, и после има и змии кротали, да, а четох и за един паяк, който пръснал в окото на своя преследвач толкова силна отрова, че го оставил лишен от зрение за доста дълго време…
Като че ли бълнуваше.
— Но Кристофано не би направил нищо подобно — възразих аз.
— … и тези субстанции — продължи той, като че изобщо не ме беше чул — действат чрез загадъчна сила, но загадъчните сили не са нищо друго, освен огледалото на нашето незнание.
Забелязах, че краката му трепереха и, за да се държи изправен, трябваше да се подпира на рамката на вратата. Думите му също навеждаха на мисълта за бълнуване. Бедфорд седна на леглото и ми се усмихна тъжно.
— Екскрементите изсушават роговицата — изрецитира той, вдигайки строго пръст като учител, който се кара на учениците си — хмелът, окачен на врата, помага, за да се излекува маларийната треска. Но за истерията са нужни компреси със сол, които да се поставят многократно на краката. А пък, ако иска да разбере лекарското изкуство, така кажи на синьор Кристофано, когато го извикаш, вместо Гален и Парацелз, да чете „Дон Кихот“.
После се отпусна, затвори очи, скръсти ръце на гърдите си, за да се стопли и започна леко да трепери. Хвърлих се през глава по стълбите, за да извикам помощ.
Един огромен цирей на слабините и още един с малко по-малки размери под дясната мишница не оставиха почти никакви съмнения у Кристофано. Този път за съжаление очевидно ставаше въпрос за чумна зараза, нещо, което, разбира се, отново хвърляше черни сенки и върху смъртта на синьор дьо Муре, и върху необичайното вцепенение, което бе връхлетяло моя господар. Вече нищо не разбирах — дали из странноприемницата върлуваше ловък и загадъчен убиец или пък добре познатата черна болест?