Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Кимнах лениво заради умората, но най-вече заради съмненията, които все още тайно хранех към абат Мелани. По време на завръщането си в галерията, отново бях променил чувствата си към него — казах си, че, макар и злословията по негов адрес да бяха прекомерни и злонамерени, все пак в неговото минало оставаше нещо неизяснено и за това сега, когато ловът на крадеца на ключовете беше пропаднал, нямах повече намерение да играя ролята на негов слуга и информатор и по този начин да рискувам да бъда въвлечен в не много прозрачни и може би опасни деяния. А ако наистина все пак бе вярно, че Главният интендант Фуке, на когото Ато е бил довереник, е бил просто един прекалено бляскав меценат, жертва на кралската ревност на Луи XIV и на завистта на Колбер, във всеки случай не можеше да се отрече — бях си го повтарял, докато се задъхвахме, напредвайки в мрака — че при всички положения Мелани бе човек, навикнал на хитрините, тънкостите и хилядите коварства на парижкия кралски двор.
Знаех в колко остър конфликт с френския двор беше нашият добър папа Инокентий XI. По онова време не бях в състояние да си обясня защо имаше толкова разногласие между Рим и Париж. Но от разговорите на хората, които бяха по-наясно с политиката, бях разбрал, че този, който имаше желание да разчита на закрилата на нашия понтифекс, не можеше и не биваше да бъде приятел на французите.
И после — цялата тази страст в преследването на предполагаемия крадец на ключове, не беше ли самата тя достойна за подозрение? Защо да се впускаш в гонение, утежнено от неясноти и опасности, вместо просто да изчакаш събитията и да предупредиш веднага останалите наематели за изчезването на ключовете? Ами ако абатът беше узнал много повече от това, което бе споделил с мен? Може би вече имаше ясна представа къде са скрити ключовете. А ако крадецът бе именно той и се бе опитал единствено да отклони вниманието ми, за да може после да действа спокойно, вероятно същата тази нощ? Дори и моят обичан господар беше скрил от мен съществуването на галерията. А и по каква причина един външен човек като абат Мелани трябваше да ми доверява своите истински намерения?
Впрочем обещах най-общо на абата да следвам неговите наставления, като се постарах да не издавам намерението си да го изоставя. Взех си обратно лампата и мигновено се залостих в стаята, където имах намерение да изпълня страниците на моя малък дневник с множеството събития на този ден.
Синьор Пелегрино спеше блажено, диханието му почти не се усещаше. Бяха изминали повече от два часа от нашето влизане в ужасната подземна галерия, оставаха може би още толкова до часа на събуждане, а аз бях на края на силите си. Беше чиста случайност, че в мига преди да загася лампата, хвърлих един поглед на панталона на моя господар и забелязах изчезналите ключове, закачени прилежно на колана му.
Трети ден
13 септември 1683
През прозореца проникваха благотворните лъчи на слънцето, които изпълваха цялата стая, разпръсквайки чиста и благословена светлина дори върху запотеното и измъчено лице на бедния синьор Пелегрино, изоставен на леглото си. Вратата се отвори и се показа усмихнатото лице на абат Мелани.
— Време е да тръгваме, момче!
— Къде са останалите наематели?
— Всички са в кухнята, за да слушат Девизе, който свири на тромпет.
Странно — не знаех, че китаристът беше виртуоз и на този великолепен инструмент и най-вече не си обяснявах как така неговият сребрист и мощен звук не се чуваше на горните етажи.
— Къде отиваме?
— Трябва да се върнем там, долу — последният път не търсихме достатъчно.
Влязохме отново в стаичката, където отворих вратичката зад етажерката. Усетих влажният въздух да облъхва лицето ми. С нежелание надникнах вътре, като осветих с лампата началото на кладенеца.
— Защо да не изчакаме нощта? Останалите наематели биха могли да ни разкрият — възразих слабо.
Абатът не отговори. Извади от джоба си един пръстен и го сложи на дланта ми, затваряйки с пръстите ми бижуто, като че искаше да подчертае голямото значение на подаръка. Кимнах и започнах да слизам.
В мига, в който стигнахме тухления под, подскочих. В мрака една ръка ме бе потупала по дясното рамо. Ужасът ми попречи да извикам, или да се обърна. Смътно усетих, че абатът ме подканваше да остана спокоен. Надвивайки с мъка вцепенението, което ме сковаваше, се обърнах, за да видя лицето на третия преследвач.
— Не забравяй да почиташ мъртвите.
Беше синьор Пелегрино, който ме укоряваше със страдалческо изражение. Не намерих думи да изразя объркването си — кой беше тогава спящият, който бях оставил в леглото му? Как Пелегрино беше успял да се пренесе внезапно от нашата усамотена стая в мрачното и влажно подземие? Докато подобни въпроси започваха да се оформят в главата ми, Пелегрино отново проговори.