Печатът

Това бе сгоден случай да си отдъхнем, макар и на едно толкова негостоприемно място, и да обмислим нашето положение. Дървената вратичка беше залостена с ръждясало желязно резе, което се плъзгаше по страничната стена. Оттук, както бе лесно да се отгатне заради шумоленето на вятъра, се излизаше навън.

— Аз няма да говоря. Ти обясни всичко — подкани ме абатът.

— Вратата е заключена отвътре. Между другото — положих усилия да установя — крадецът не е излязъл от галерията. Но тъй като нито го срещнахме, нито пък намерихме някакъв кръстопът, може да се заключи, че не е поел по нашия път.

— Добре. И къде тогава е отишъл?

— Може би даже не се е спуснал в кладенеца зад стаичката — предположих без изобщо да вярвам на думите си.

— Ммм — измънка Ато. — Къде се е пръждосал тогава?

Отново слезе по стълбата и обиколи набързо избата. В един ъгъл една стара, полуизгнила лодка потвърждаваше подозрението, което хранех от мига, в който бяхме стигнали тук — намирахме се в близост до бреговете на Тибър. Отворих вратата, като не без усилия издърпах резето. Осветен от разсеяните лъчи на луната, се виждаше началото на някаква пътека. По-надолу течеше реката и аз естествено се отдръпнах при вида на бездната. Свежият и влажен вятър проникна в подземието, позволявайки ни да дишаме по-дълбоко. Веднага зад врата друга несигурна пътека се отклоняваше надясно и се губеше по калния бряг.

Абатът долови мислите ми:

— Ако избягаме сега, ще ни хванат като нищо.

— Тогава — изстенах обезкуражен, — напразно вървяхме дотук.

— Съвсем не — отвърна Ато невъзмутимо. — Във всеки случай познаваме все пак този изход за бягство. Не намерихме и следа от крадеца, който впрочем не е поел по този път. Изпуснахме някоя и друга възможност, поради недоглеждане или заради несъобразителност. Сега да се връщаме обратно, преди някой да забележи отсъствието ни.

Връщането към странноприемницата беше неописуемо мъчително и двойно по-тежко от първото пътешествие. Лишени от инстинкта на ловеца, който ни бе водил напред по време на преследването (или поне така беше с абат Мелани), се влачехме, усещайки по-силно трудността на пътя, въпреки че моят спътник не желаеше да го признае.

След като изкачихме отново първия кладенец и оставихме с голямо облекчение зад гърба си адското подземие, отново се намерихме в стаичката. Абатът, видимо изтощен от експедицията, отишла по дяволите, се раздели с мен, като ми даде набързо някои наставления за следващия ден.

— Утре, ако искаш, можеш да осведомиш наемателите, че някой е отмъкнал и втората връзка ключове или че тя, така или иначе, е изчезнала. Разбира се, няма да разказваш за нашето откритие, нито за опита, който направихме да узнаем самоличността на крадеца. Веднага, щом има сгоден случай, ще поговорим насаме — в кухнята или на някое друго сигурно място, и ще се държим взаимно в течение за новостите.