Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
Когато достигна дълбочина четири хиляди метра, „Сив вълк“ преустанови спускането и изпрати надолу „Шлем II“. За батискафа отговаряше Еймъри. Настанен удобно в креслото, той следеше неотстъпно екраните с видеоизображенията и няколко компютърни монитора с данни за дълбочината, наклона, страничните течения и скоростта на управляемия съд. Движението се контролираше с джойстик, който напомняше на Еймъри за детските компютърни игри у дома. Веднага щом забавиха спускането, Тенисън засече няколко акустични отражения на дълбочина хиляда метра точно над тях. Той побърза да докладва на Даунинг за находката.
— Може би китове? — попита Даунинг.
— Не. Подводници. — Тенисън усили звука, който наподобяваше ритмичния далечен тътен от перка. — Ето. Забавят.
— Удари ги с активен сигнал — нареди Даунинг. — Искам сигурни резултати, а аз ще докладвам на „Йелоустоун“ да вземат мерки.
Междувременно подводниците затихнаха, очевидно заели позиция. Тенисън изпрати сигнал и напрегна слух да долови ехото.
— Три на брой, клас „Лос Анджелес“, над нас.
— Дявол да го вземе — промърмори Даунинг. Той включи кабелната връзка с „Йелоустоун“. — „Майко“, говори „Вълк“. Приемам.
Отговорът долетя незабавно.
— Тук „Майка“. Край.
— Нещо повече за тези подводници? Приемам. — Даунинг нямаше никакво желание да спазва субординация или да говори с кодови названия, когато във всяко ъгълче на подводницата се усещаше натискът на огромната водна маса над тях. Всеки от тримата знаеше добре, че и най-малката пукнатина по обшивката може да предизвика смачкване на корпуса.
Командващият офицер на „Йелоустоун“ също бе напрегнат и притеснен, но по съвсем други причини.
— И ние ги следим на хидролокатора. Нямаме пряк контакт с тях, но от Главното командване на Тихоокеанския флот ни съобщиха, че са пристигнали тук по нареждане на Агенцията за национална сигурност. Не зная какви заповеди имат, а когато попитах началството, ми рекоха да си гледам работата. Обещаха обаче да не ни пречат. Край.
Даунинг се завъртя в креслото и кимна на Тенисън.
— Не им обръщай внимание.
— Слушам, сър — кимна захилено Тенисън, но гласът му отекна глухо в металните стени.
— Господа, не зная дали ви интересува — намеси се Еймъри, — но разполагам с директна картина от хребета.
Другите двама се надвесиха над него.
— Какво е разстоянието до целта? — попита Даунинг.
— Още двеста метра и „Шлем“ ще е точно отгоре.
Изминаха няколко минути преди картината леко да се промени.
— Това е! — пръв извика Даунинг и посочи голямата гладка черна тръба, която стърчеше от склона на хребета. — Обзалагам се, че изтребителите се крият вътре!
— Май печелиш баса! — възкликна Еймъри в мига, когато три блестящи сфери излетяха от отворения край на тунела. Те се понесоха право към камерата и поеха в три различни посоки секунда преди да се блъснат в нея.
Мъжете в подводницата преместиха погледи към екрана, предаващ картина от горната камера, докато Еймъри трескаво се опитваше да я насочи по следите на „изтребителите фу“. Успя да забележи само един от тях, който направи рязка маневра и пое обратно към батискафа.
Внезапно всички екрани угаснаха и Еймъри изруга.
— Изгубих връзка с „Шлем“. — Пръстите му подскачаха по копчетата на пулта.
— Дай ми акустичен сигнал от тези неща! — извика Даунинг и в същия момент включи двигателите.
— Приближават се — Тенисън се опитваше едновременно да слуша и да следи екрана. — Идват много бързо.
— На колко са от нас? — попита Даунинг и същевременно вдигна максимално мощността.
— Ами… четиридесет секунди — докладва Тенисън.
— Все още нямаме контакт с батискафа! — обади се Еймъри.
— Засечи ги с активен сигнал.
В помещението отекна рязък мелодичен звук.
— Тридесет секунди, не, чакай, двадесет.
— Мътните ги взели — прошепна Даунинг. Бяха се издигнали само с четиридесет метра. Той се пресегна и вдигна капачето на червената ръчка.
— Няма ехо! — извика уплашено Еймъри. — „Шлем“ е изчезнал! — Той направи опит да запази самообладание. — Десет секунди. Всеки момент ще ги видим!
Даунинг изтегли ръчката и вътрешността на „Сив вълк“ потъна в мрак, с изключение на двете малки аварийни лампички, захранвани от акумулатор. Боботенето на двигателите утихна.
— Какво стана? — подскочи Еймъри.
Даунинг посочи малкия плексигласов илюминатор над главите им. Само на няколко метра над тях премина един „изтребител фу“.
— Изключих главния енергоизточник — прошепна той.