Ритматистът

— Знаеш как изглежда това, нали? Че бягам заедно с някакво момче два пъти за един ден? Че седя с него на вечеря?

Джоел се изчерви. Страхотно, рече си той. Само това ми липсваше.

— Няма да си имаш неприятности, задето не седиш с останалите, нали?

— Не. Насърчават ни да седим там, но не ни карат. Просто никога не съм имала къде да ида.

Джоел я покани на своето място срещу майка му на масата за прислугата и няколко човека се посместиха, за да може Мелъди да седне. Тя се разположи и приглади полите си. Изглеждаше малко нервна.

— Мамо — рече Джоел, докато сядаше и вземаше пръчиците си, — това е Мелъди. И тя учи през лятото при професор Фич.

— Приятно ми е да се запознаем, миличка — рече майка му.

— Благодаря, госпожо Саксън — отговори Мелъди, взе вилицата и почна да ровичка в спагетите.

— Не умееш ли да ползваш клечки? — попита Джоел.

Мелъди се намуси.

— Не си падам по европейската храна. Вилицата ми служи отлично.

— Не е толкова трудно — отговори Джоел и ѝ показа как да държи пръчиците. — Баща ми ме научи още като бях съвсем малък.

— Той ще вечеря ли с нас? — попита вежливо Мелъди.

Джоел се смути.

— Бащата на Джоел почина преди осем години, миличка — обясни майка му.

— О! Съжалявам!

— Няма нищо — отговори майката. — Всъщност ми е приятно отново да съм в компанията на ритматист. Напомня ми за него.

— Той ритматист ли беше? — попита Мелъди.

— Не, не. Просто познаваше повечето професори — рече майката на Джоел и сякаш се вгледа някъде далече. — Приготвяше им специални тебешири, а те на свой ред бъбреха с него за работата си. Така и не успях да разбера много, но Трент обичаше това. Предполагам, че те го имаха почти за свой, понеже беше майстор на тебешир.

— Тебешир ли правеше? — учуди се Мелъди. — А аз мислех, че тебеширът просто се добива от земята.

— Е, да, обикновеният тебешир. Той е само разновидност на варовика. Но не е необходимо тебеширът, който ползвате вие, ритматистите, да е съвсем чист. Това дава много възможности за експерименти. Поне Трент винаги казваше така.

— Според него, най-добрият тебешир за ритматистите беше изработеният специално за дадена цел. Не може да е прекалено твърд, иначе линиите няма да се получат гладки. Не може да е и прекалено мек, за да не се чупи лесно. Ако е глазиран отвън, няма да полепва по пръстите на ритматистите. Освен това Трент смесваше с тебешира някои съставки, от които при работа се отделяше по-малко прах.

Джоел седеше мълчаливо. Трудно беше човек да я накара да говори за баща му.

— Някои ритматисти искат определени цветове и Трент работеше с часове, за да получи нужния оттенък. Но повечето училища не наемат собствен майстор на тебешир. Директор Йорк така и не взе друг на мястото на Трент — не могъл да намери човек, когото смята за достатъчно компетентен за работата. Всъщност майсторът на тебешир не е необходим, понеже и обикновеният тебешир върши работа.

— Но Трент винаги спореше с онези, които наричаха работата му незначителна. Вкусът е незначителен при храненето, казваше той: тялото може да получи хранителни вещества и от блудкави, и от вкусни ястия. Цветовете на тъканите, картините по стените, красивата музика — тези неща не са необходими. Хората обаче представляват нещо повече от нуждата да оцелеят. Така че за Трент изработването на по-добри и по-полезни видове тебешир беше търсене.