Ритматистът

— Ето — подаде му я тя. — Можеш да платиш и за двама ни.

— Това е нелепо! — възрази той.

— По-добре поръчай, че редът ни дойде.

Джоел се поколеба и загледа продавача зад тезгяха. Мъжът повдигна вежда.

— Ъъ… — произнесе Джоел. — Здрасти.

— О, безнадежден си — изрече Мелъди и го избута настрана. — Три топки шоколадова мелба с фондан и щипка шоколад за мен.

Обърна се към Джоел.

— За него две топки ванилов с череши. И черешова сода за двамата. Нали?

Продавачът кимна.

— Той ще плати — обясни Мелъди и посочи Джоел.

Той подаде монетата и получи едно-две пенита ресто.

Мелъди замахна към една маса и Джоел я последва. Седнаха и той опита да ѝ даде рестото.

Тя му отказа с безразличие.

— Задръж ги. Направо ненавиждам да имам дребни монети. Дрънкат.

— С колко пари разполагаш? — попита Джоел и погледна към монетите.

— Получавам долар седмично от нашите — отговори му Мелъди и извади един златен долар, около пет сантиметра широк.

Джоел зина. Никога досега не беше държал цял долар. Вървеше със стъклени прозорчета на всяка от страните, за да показват механиката отвътре и да удостоверяват автентичността му.

Мелъди го завъртя между пръстите си, после извади малко ключе и нави миниатюрните зъбчати колелца. Те затракаха тихо и се завъртяха под стъкленото прозорче.

Един долар седмично, смаяно си помисли Джоел.

— Ето — рече тя и го търкулна по масата към него. — Твой е.

— Не мога да го приема! — възрази той и спря долара, преди да е паднал от масата.

— Защо не?

— Няма да е честно. Аз…

Никога не беше притежавал толкова много пари. Опита да ги върне, но Мелъди захлопна портфейла си.

— Не — изрече тя. — Имам около петдесетина като този в стаята си. Въобще не мога да си въобразя какво да правя с всичките тези пари.

— Това… това е изумително!

Тя изсумтя.

— В сравнение с повечето ученици в това училище е нищо. В един от класовете има момче, което получава десет долара седмично от семейството си.

— Праховете да го отнесат, дано! — изруга Джоел. — Аз наистина съм беден.

Той замълча.

— Все пак не мога да го взема, Мелъди. Не искам подаяния.

— Това не е подаяние — възрази тя. — Просто ми е писнало да го разнасям. Защо не го използваш, за да купиш нещо хубаво на майка си?

Това го накара да се спре. Неохотно пъхна монетата в джоба си.

— Майка ти май би могла да си почине. Работи много, нали?

Джоел кимна.

— Много.

— И къде отиват парите? За плащане на образованието ти ли?

Джоел поклати глава.

— Когато баща ми почина, директорът ми разреши безплатно обучение.

— Майка ти трябва да получава по-голяма компенсация от жилище и храна — заяви Мелъди и кимна на сервитьора, който донесе поръчката им. Джоел направо се уплаши при вида на камарата замразена сметана, отрупана с нарязани череши и крем. А неговият сладолед беше само две трети от размера на шоколадовия бегемот на Мелъди.