Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
Да, това определено беше нещо, което трябваше да включи в трактата си, помисли си той. На всеки ъгъл трябваше да бъде поставен по един страж, който да наблюдава определена част от пазарния площад; сред тълпата също трябваше да патрулират неколцина. Това щеше да намали кражбите и измамите, които бяха доста често срещано явление по тези места. Коронерът остави ума си да се рее, а коня си — сам да си проправя път сред минувачите. Ателстан пък усети как слънцето напича тила му и нахлупи качулката на главата си. Защо ли сър Джон настояваше да се отбият в Нюгейт, запита се той.
После двамата спътници оставиха Чийпсайд зад гърба си и продължиха към старата градска стена, зад която се намираше печално известният затвор. Накрая минаха покрай малката църква „Сейнт Майкъл льо Керн“ близо до Блоу Бладър Стрийт и се озоваха пред Нюгейт. Самата тъмница не представляваше нещо повече от две грамадни кули, свързани с висока назъбена стена, но пространството пред нея вероятно беше най-близкото нещо до ада на земята. Като изключим разположения в средата му пазар, всичко наоколо бе завладяно от мръсотията и вонята, идващи от касапниците, и от рояците мухи, носещи се над черните локви кръв, процеждаща се от труповете на закланите животни. „Добре че Кранстън не реши да дойдем пеша!“ — помисли си Ателстан.
Самият пазар беше пълен с хора, които яростно се блъскаха, опитвайки се да се доберат до сергиите, а жегата, прахът и мухите само ги раздразваха още повече. Пред портите на затвора пък, заедно с близките и роднините на затворниците, се тълпяха съмнителни типове от всякакъв род. Кранстън и Ателстан оставиха конете си в конюшнята на някаква долнопробна кръчма и с мъка си запроправяха път към тъмницата. Току пред вратата й, върху бирена бъчва, стоеше някакъв страж, който енергично разтърсваше звънчето в ръката си, мъчейки се да надвие врявата.
— Затворници, осъдени за порок и грях — крещеше той обичайните глупости, — призвани сте при изгрев пред Божия гняв!
Кранстън и Ателстан го подминаха и потропаха по грамадната порта. Не след дълго решетъчното прозорче се отвори и иззад него се показа някакъв злобен мъж с тясно лице, жълтеникав тен, воднистосини очи и тънка уста.
— Какво искате? — озъби се той, разкривайки почернелите остатъци от зъби в устата си.
Кранстън приближи лицето си до решетката.
— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер! Отваряй вратата!
В следващия момент прозорчето се затвори и Кранстън и Ателстан чуха шум от стъпки. После една малка вратичка в портата се открехна и отвътре излезе страж, който избута останалите с помощта на тоягата си и направи знак на коронера и секретаря му да го последват. И така, двамата спътници се шмугнаха покрай мъжа, почти останали без дъх от миризмата, която се носеше от тялото му, и пристъпиха в стаичката, където главният тъмничар посрещаше новите затворници.
— Искам да видя началника Фицосбърт! — кресна сър Джон.
Мъжът се ухили и ги поведе по един тъмен и зловонен коридор към някаква друга стая, в която Фицосбърт седеше зад грамадна дъбова маса подобно на крал в двореца си. Ателстан беше чувал за началника на стражата на Нюгейт, но сега го виждаше за първи път. Всъщност всеки, който имаше някаква допирна точка със закона в Лондон, беше наясно със страховитата репутация на Фицосбърт. Бидейки главен тъмничар на Нюгейт, той се разпореждаше с притежанията на всички затворници и освен това държеше търговията с блага, независимо дали ставаше дума за легло, храна или дори за момичета за забавления. Всеки, който влезеше в тъмницата, трябваше да плати такса и Ателстан с неприязън си спомни как веднъж един от неговите енориаши, който не беше разполагал със съответната сума, беше пребит заради бедността си, докато Фицосбърт беше наблюдавал отстрани с усмивка на уста. Изобщо главният тъмничар, реши Ателстан, беше доста неприятен тип и видът му само потвърждаваше историите, които се разказваха за него. Фицосбърт имаше пъпчиво лице и мърлява руса коса, устните му бяха начервени, а хлътналите му бузи бяха покрити с толкова много руж, че ококорените му сиви очи придобиваха още по-рибешки вид. Да, началникът на стражата на Нюгейт вероятно щеше да бъде много по-щастлив, ако се беше родил жена. Само това можеше да обясни късия му елек, обточен с дантела, и тесните червени панталони. В следващия момент умът на Ателстан се изпълни с фантазии за отмъщение и той се усмихна. „Някой ден мръсникът може да бъде обвинен в содомия — размечта се монахът — и тогава, кълна се, за първи път в живота си ще присъствам на екзекуция!“ Междувременно Фицосбърт му беше хвърлил един пренебрежителен поглед и сега хладно се взираше в сър Джон, сякаш се опитваше да докаже на коронера, че не се впечатлява от каквито и да е демонстрации на власт.