Да опитомиш планинец

– Не съжалявам за това, което направихме. Как мога да съжалявам? Само се страхувам какво може да ти се случи, ако някой друг научи.

– Няма да кажа на никого. Обещавам, че няма да искам нищо повече от теб.

Юън замръзна.

Думите ѝ го шокираха. Досега не бе познавал толкова мила жена. Имаше безброй приятели, които бяха принудени да се оженят за някое момиче, защото то бързо търчеше при баща си, за да разкаже какво ѝ бяха сторили. Вместо това Нора му предлагаше защита. Тя бе наистина уникална девойка. Жена, с която би искал да прекара живота си, докато я изучава.

Поколеба се при мисълта. Смееше ли да опита? Или да не опита?

Той се изправи пред нея, несигурен какво да прави. Неуверен какво би трябвало да стори. Но в края на краищата, вътре в него отекваше една-единствена истина. Нора заслужваше някой по-добър от него.

След като я изкъпа, двамата се облякоха, докато той обмисляше какво да прави с нея. Върнаха се при циганите, които бяха станали и готвеха.

– Къде бяхте вие двамата? – попита Виктор.

За първи път, Нора не можеше да отговори, изчерви се и погледна към него със страх в очите.

– Станахме рано и отидохме да се разходим – отвърна Юън.

Дори и циганите да не бяха повярвали, никой не каза нищо. Те просто продължиха с разнородните си задачи без да им обръщат внимание.

Катарина ги приближи с две чинии наденица и хляб.

– Реших, че тази сутрин двамата може да сте огладнели. – Тя наведе глава, когато погледна към Нора. – Въпреки че изглеждате леко уморена, милейди. Не спахте ли добре?

– Много добре, благодаря – отвърна Нора бързо, взе чинията си и се отдалечи от любопитния поглед на Катарина.

– А вие, милорд?

Юън се насили да не поглежда към Нора.

– Доста добре, благодаря.

Не разговаряха, докато закусваха; измиха чиниите и след това приготвиха фургона.

Нора се озова във вагона по настояване на Юън.

– Днес няма да има нужда да яздите коня, милейди – каза ѝ под носа си. – Само ще те заболи още.

След което я целуна бързо по бузата и я остави да седне до Виктор.

Нора се почувства поласкана от тактичността му и затова прекара целия ден, говорейки си с Виктор, докато се придвижваха на север, за да се срещнат с мъжа, който бе платил на циганите да отвлекат Юън.

МакАлистър яздеше встрани от фургона и наблюдаваше Нора, а сърцето му желаеше това, което не можеше да има.

– Кажи ми – обади се Лисандър, като изравни коня си, за да язди успоредно с Юън, – как успяваш да понесеш приказките ѝ, без да запушиш устата ѝ?

– Бърборенето ѝ не ми пречи.

При тези думи Лисандър изсумтя.

– Сигурно се шегуваш. Как така не кара ушите ти да звънтят? Изненадвам се, че горкият Виктор все още не ѝ се е озъбил.

Юън вдигна рамене. Той пришпори коня си напред, за да може да поговори с нея.

– Нора?

Тя се обърна, за да го погледне. Бризът развяваше кичури от русата ѝ коса, които се бяха измъкнали от воала ѝ. Бузите ѝ бяха червени, а устните – влажни.

Желаеше да ги вкуси отново. Да отпие от възхитителната сладост на устата ѝ, докато не се опиянеше.