Шогун

— Анджин-сан? — тихо повика той.

Отговор не последва. Тогава той дръпна вратата. Стаята беше празна, а вътрешната врата зееше отворена. Намръщи се, махна на телохранителя си да чака, прекоси стаята и излезе на полутъмния вътрешен коридор. Чимоко с нож в ръката му препречи пътя. Измачканите й завивки бяха в самия коридор пред една от вратите.

— Извинете, господарю, бях задрямала — заоправдава се тя и прибра ножа си, но не се махна от пътя му.

— Търся Анджин-сан.

— Той и господарката ми разговарят, Ябу-сама, заедно с Кирицубо-сан и Ачико-сан.

— Моля, попитайте го дали ще мога да го видя за малко.

— Разбира се, господарю.

Момичето любезно му махна да влезе в другата стая, изчака, докато той наистина се настани там, и затвори вътрешната врата. Часовият в главния коридор любопитно наблюдаваше какво става.

Много скоро вратата отново се плъзна встрани и Блакторн влезе при Ябу. Беше напълно облечен, а късият му меч бе затъкнат в пояса на кимоното му.

— Добър вечер, Ябу-сан.

— Извинете за безпокойството, Анджин-сан. Исках да се уверя… проверявам дали всичко е наред, разбирате ли?

— Да, благодаря. Не се безпокойте.

— Добре ли е Тода-сама? Да не е болна?

— Сега е добре. Много уморена, но е добре. Скоро зазоряване, нали? Ябу кимна.

— Да. Исках само да се уверя, че сте добре. Разбирате, нали?

— Да. Днес следобед казахте „план“, Ябу-сан. Спомняте си? Моля ви, какъв таен план?

— Не е таен, Анджин-сан — отвърна Ябу и съжали горчиво, че не си е затварял устата. — Не сте ме разбрали. Казах само, че трябва да съставим план. Много трудно да избягаме от Осака, нали разбирате? Трябва да избягаме, иначе… — Ябу имитира с пръст прерязано с нож гърло. — Разбирате ли?

— Да, но сега имаме пропуск. Сега безопасно, нали?

— Да, скоро тръгваме. С кораб. Скоро ще наемем хора от Нагасаки.

— Добре.

И все така дружелюбен, Ябу го остави. Блакторн затвори след него и се върна обратно във вътрешния коридор, като остави вратата след себе си открехната. Мина покрай Чимоко и влезе в другата стая. Марико се беше подпряла на футоните и изглеждаше по-миниатюрна, по-крехка и красива от всякога. Кири бе коленичила на една възглавничка, а Ачико се беше свила на топка и спеше.

— Какво искаше Ябу-сан, Анджин-сан? — попита Марико.

— Само проверяваше дали сме добре. Марико преведе думите му на Кири.

— Кири пита дали е станало дума за неговия „план“.

— Да, попитах го, но той само сви рамене и каза, че не съм го бил разбрал. Може да е променил намерението си. Не знам. Не е изключено и аз да не съм го разбрал, макар да съм почти убеден, че днес следобед беше намислил или намисляше нещо.

— Да ни предаде?

— Разбира се. Но не знам как.

Марико му се усмихна.

— Може и да грешите. Сега сме в безопасност.

Ачико промърмори нещо насън и те я погледнаха. Беше помолила Марико да остане при нея, както и старата Ецу-сан, която спеше здрав сън в съседната стая. Останалите дами се разотидоха по домовете си, след като се стъмни. Всички бяха поискали официални разрешения да си тръгнат незабавно. С падането на нощта из крепостта започнаха да се носят слухове, че повече от сто други жени щели да поискат разрешение на другия ден. Кияма изпрати да повикат Ачико, съпругата на неговия внук, но тя отказа да остави Марико. Той веднага се отказа от нея и поиска да му предадат детето, което тя и направи. Сега момичето сънуваше някакъв кошмар, но той скоро отмина и тя продължи да спи спокойно.