Ключът на Соломон
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Серия: Професор Томаш Нороня #7
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1520-0
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на Соломон». Краткое содержание книги:
— Той не преследва точно нас — уточни спътникът й. — Този тип иска само мен. Ти си случайно замесена, защото си с мен.
— Както и да е. Кой е той и какво иска?
— Мисля, че… искаше да ме арестува. — Историкът се поколеба, премисляйки отново отговора си. — Или просто искаше да ме убие, не знам.
— Защо? Какво си направил?
Томаш въздъхна. Не знаеше откъде да започне.
— Нищо — заговори той. — Преди няколко години сътрудничих на ЦРУ и тогава…
— На кого?!
— ЦРУ. Американската разузнавателна агенция.
Мария Флор го погледна невярващо, сякаш очакваше той да се засмее и да каже, че се шегува, но изражението му остана сериозно.
— Това някаква шега ли е? — попита тя. Колебаеше се дали да му вярва. — Наистина ли си работил за ЦРУ?
— Участвах в две операции. Случи се преди няколко години. Тогава консултирах един от директорите на Агенцията, който очевидно е бил убит в Женева. Американците смятат, че аз съм го извършил.
— Вчера се върна от Женева…
— Така е — потвърди историкът. — Това не означава нищо. Не съм убил човека, дори не знаех, че е в града. Чисто съвпадение.
— Тогава защо те обвиняват?
— Защото сме били отседнали в един хотел и той е бил в ЦЕРН по същото време, когато и аз посетих комплекса — обясни той. — И защото жертвата е оставила бележка, в която пише, че аз съм ключът.
— Ключът към какво?
— Според ЦРУ така той разкрива ключа за убийството си. — Томаш преглътна сухо. — Тоест самия убиец. — Поклати глава. — Аз обаче смятам, че жертвата е искала да каже друго.
— Какво?
Томаш не отклони поглед от шосето; фаровете на автомобилите, движещи се в другото платно на Национален път 1, отмерено осветяваха лицето му.
— Остави ме да помисля. Когато всички парченца на пъзела се подредят в главата ми, ще ти кажа.
Отговорът не се понрави на Мария Флор, но тя не настоя.
— В съобщението, оставено от този директор, споменава ли се нещо друго, освен името ти?
— Има и един символ.
— Какъв?
— ЦРУ явно смята, че е изобразил самия себе си — обясни професорът. — Този символ наистина напомня на разпнат на кръст човек. Разпнатият тук е жертвата.
— Да не би да е религиозна препратка към човек в мига на сетния му дъх? В крайна сметка, когато говорим за разпване, първото, което ни идва наум, е образът на Исус на кръста.
Историкът сви рамене.
— Може би, кой знае…
Изражението му бе безучастно, подобно на възрастен, който отговаря на дете, задало много сложен въпрос, чийто отговор е извън компетенцията му. Тя усети тона му и не остана доволна. Искаше конкретни отговори, а не снизходителни недомлъвки.
— Виждам, че не си съгласен — отбеляза тя. — Добре, но щом знакът не символизира разпването на този директор на Агенцията или на Исус, тогава какво означава според теб?
За пръв път от последните минути Томаш отклони поглед от пътя и се взря в нея с непроницаемо изражение, което се разсея, щом отговори на въпроса.
— Най-загадъчното научно уравнение, формулирано някога.
XXIV
Оперативният агент откри номера, който търсеше, в списъка си с контакти в телефона. Докато следеше едновременно движението по магистралата и дисплея на апарата, той набързо преговори онова, което щеше да каже, пое си дълбоко дъх и набра номера.
Чу сигнал "свободно" в слушалката.
— Национална служба за тайни операции — отговори механичен женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Джеймс Кронгард от Лисабон. Мисля, че директор Хари Фъч очаква обаждането ми.
— Един момент, мистър Кронгард.
Последва музикална прелюдия, която веднага бе прекъсната от ръководителя на тайните операции на ЦРУ.
— Мистър Кронгард! — поздрави Фъч весело. Изглежда, бе в добро настроение. — Какво ново?
Моментът, от който Кронгард най-много се боеше през последните часове, бе настъпил.
Пое си отново въздух за кураж и се впусна в неприятния разговор.
— За жалост, новините не са добри, мистър Фъч — съобщи той. — Пиленцето излетя от гнездото.
От другата страна настъпи мълчание, докато ръководителят осмисляше казаното.
— Какво се случи?
Гласът му напълно се бе променил: нисък и напрегнат като измамно мъркане на дива котка, преди да се хвърли върху доверчива газела.
— Оставих нашия заподозрян да избяга, за да мога да го ликвидирам, съгласно вашите инструкции, но преследването не мина добре — обясни агентът лаконично, пропускайки фактите, които не му изнасяха. — Имаше ужасна катастрофа на едно кръстовище и… страхувам се, че изгубих следата. Мисля, че трябва да…