Сърца за изгаряне [bg]

— Че къде другаде да ходя? А и тя не създава никакви проблеми. Направо сме си като на среща — след около час ще изгледаме „Да купонясваш с Мистър Купър“11, нали така, Лельо Джо?

— Никакъв хероин!

— Никакъв хероин, разбрано. Явно купонът няма да е от онези. Но пък малко тревица няма да навреди, нали така? Мистър Купър е забавен сам по себе си, но пък като се съберат двамата с Мери Джейн, става направо трепач.

Прибелих очи:

— Не мога да повярвам, че ти се доверявам да се грижиш за нея.

Дънк затъкна пистолета в колана на панталоните си. На него някак си му се получаваше.

— Бъзикам се, знаеш. Хайде бягай, че да не изпуснеш липсващата си девойка, преди да те отсвири за пореден път.

— Отвори някой прозорец — казах на път към вратата.

— Ще предложа идеята за обсъждане от комисията и ще видим как ще се развият събитията.

Вече бях преполовил стълбите надолу, когато чух вратата на апартамента да се затваря.

Беше шест и дванайсет, когато прескочих оградата на гробището и се затичах по хълма. Пътьом погледнах набързо към гробовете на родителите ми. Чувствах се гузно, че не съм спрял да ги видя, но в момента нямах никакво време.

Когато стигнах до върха на хълмчето, краката ме боляха, а дробовете ми горяха. Спрях за малко до гробниците. Наведох се, разтрих прасците си и жадно си поех дъх. Часовникът на китката ми тиктакаше неумолимо — шест и четиринайсет.

Изправих се и тръгнах по пътечката между гробниците. При вида на празната скамейка сърцето ми се сви. Не че очаквах да е тук. Искаше ми се да е тук. Надявах се да е тук. Но дълбоко в себе си знаех, че няма да дойде. Сигурно никога повече нямаше да я видя.

Дънк каза, че ме разбирал защо година след година продължавам да идвам тук. Каза, че разбирал защо копнея да я зърна отново. Каза, че схващал. Искаше ми се да му вярвам, но не можех, понеже самият аз не разбирах защо.

Би следвало да я ненавиждам. Всеки път, когато се виждахме, тя се държеше зле с мен. Нейните хора — не можех да се сетя за друг начин да ги опиша — се опитаха да ме убият… или най-малкото да ме сплашат здравата.

Би следвало да я ненавиждам.

Но не я ненавиждах.

Не можех.

И не исках.

Помогни ми.

Нейните думи.

Нейните думи, адресирани към мен, преди всички тези години. Молба, останала без отговор.

Тръснах се върху празната пейка, подпрях глава с ръце и затворих очи.

Пет минути по-късно чух ръмженето на двигателя и скърцането на гумите по паважа.

Вдигнах очи.

Един-единствен джип приближаваше. Стъклата му бяха затъмнени толкова, че бяха почти непрозрачни. Фаровете бяха пуснати, нищо че беше още светло.

Изправих се.

Джипът спря на десетина метра от мен. През тъмното стъкло се виждаше смътният силует на шофьора.