Никой не знае за нас

Знам колко е трудно да си принудена да избираш дали да задържиш живота в утробата си или не. Познавам онзи страх, който ни обзема, щом се почувстваме сами, изправени пред огромната отговорност да отгледаме дете. Когато бях на осемнайсет, направих аборт и все още често си спомням за това. Мисля си как ли би изглеждало детето ми днес, на кого ли би приличало. Но след това решение животът ми пое по път, който едва ли бих последвала, ако бях станала майка толкова рано. Много съм доволна от избора си. Днес съм независима жена, обичана и уважавана. Преди всичко имах възможност да уча и на двайсет и осем станах лекар физиотерапевт. Омъжих се за свой състудент, с когото се познаваме от университета, имаме две прекрасни момиченца, които може би днес нямаше да съществуват, ако не бях решила да направя онзи аборт. Често мисля за подобни неща и ето че ми се налага да се изправя пред труден избор. Сега съм в осмия месец от бременността и вече от четири месеца зная, че детето ми няма да оцелее, защото е с ацефалия. Веднага щом го родя, ще умре. Препоръчаха ми терапевтичен аборт и ако ставаше въпрос за хромозомна аномалия и плод, който ще бъде на ръба на оцеляването, вероятно нямаше да се колебая да го направя. Но узнах също, че ако събера кураж и го родя, моето дете би могло да дари органи и да спаси живота на други новородени. Затова реших да го износя.

Не е никак лесно. Всяка сутрин се събуждам, усещам го как расте и не мога да направя нищо, за да го задържа край себе си. Понякога несъзнателно свързвам онзи аборт отпреди години, с това невероятно изпитание, опитвам се да го приема като един вид изкупване на стара вина. Но аз съм дипломиран лекар и търся отговорите не в религията, а в разума. Обаче понякога животът е толкова изненадващ, че разумът ни не го побира.

Споделям това с всички вас. Свидетелство на майка, която чака да види как детето, което носи в утробата си, ще умре, но се надява да види усмивки по лицата на други майки.