Никой не знае за нас

Жената вероятно е негова дъщеря, неговата истинска дъщеря. А това са внучетата му, две момченца и едно момиченце на няколко дни.

Всички изглеждат толкова горди и доволни. Тя вече се е съвзела от раждането, облечена в тясна черна рокля и преметнала перленосив шал. Косата ѝ е чиста, сресана назад, не като моята, омазнена и разпиляна така, че приличам на циганка. Баща ѝ гледа нея и децата с такова внимание, сякаш ги вижда за пръв път. На лицето му е изписана онази глупава усмивка, типична за бащите, които осъзнават каква красота са създали.

Докато стоя, прикована към асфалта, си мисля, че това трябваше да бъде моят живот. Това е гласчето на червея, онзи стар червей на незадоволеното желание, който, чак сега си давам ясна сметка, незнайно как се е настанил навсякъде: във всяка идея, във всяко действие, във всеки избор.

Романо минава покрай мен и ме гледа право в очите. Този бърз и най-обикновен поглед обаче отключва дълбока връзка между две същества от един и същи вид. Може би го разтърсва мимолетен спомен или неназовимо предчувствие. Аз съм само една непозната, но сигурно външността ми му е напомнила нещо. Аз съм просто кестенява и рошава версия на дъщеря му и нещо в мен му напомня за старата любов, която е мислел за забравена. Аз идвам от миналото, но живея в настоящето на поколенията, които се обновяват и раждат внучета. Близка съм и в същото време тъй далечна. Потайна и тъжна, като спомен от детството. После Романо отмества поглед и продължава по пътя си. Когато стига до входа на клиниката заедно със семейството си, се питам какво ли е впечатлението, останало му от мен, и колко ли време ще бъда в мислите му. Само след миг той бива погълнат от плъзгащата се паст на вратата, без изобщо да подозира, че се е превърнал в част от моя живот, и то повече, отколкото някога е бил истинският ми баща, и че може би цялото ми съществуване е било безрезултатен опит да стигна до него.