Великият лов

Из площадите и уличките на цитаделата цареше бъркотия. През дворовете притичваха мъже е извадени мечове и никой изобщо не поглеждаше към него. Над кънтежа на камбаните се чуваха и други шумове. Викове. Крясъци. Дрънчене на метал в метал. Имаше време само колкото да осъзнае, че се води битка — „Битка? Сред стените на Фал Дара?“ — когато иззад един ъгъл срещу него налетяха трима тролоци.

Косматите зурли се озъбиха. Един от тях беше с овнешки рога. Размахали кривите си мечове, те се втурнаха към него.

Проходът, който само допреди няколко мига беше изпълнен с мъже, сега се оказа празен с изключение на тримата тролоци и него самия. Изненадан, Ранд измъкна тромаво меча от ножницата, за да приложи „Целувките на червеношийката над медената роза“. Потресен от това, че се е натъкнал на тролоци в самото сърце на Фал Дара, той изпълни маневрата толкова лошо, че си представи как Лан би се извърнал отвратен, ако го видеше. Тролокът с мечата муцуна я избегна съвсем леко и избута другите двама от пътя си.

Изведнъж покрай него срещу тролоците притичаха дузина шиенарци, облечени в празнични облекла за пира, но с мечове в ръка. Тролокът с мечата муцуна изрева и падна посечен, а двамата му другари побягнаха, преследвани от развикалите се воини. Викове и крясъци огласяха въздуха отвсякъде.

„Егвийн!“

Ранд потъна в дълбините на цитаделата. Тичаше по безлюдни проходи и коридори, натъквайки се тук-там на рухнал на пода мъртъв тролок. Или войн.

На пресечката на два коридора се озова в края на битка. Шестима мъже с прибрани на опашки коси лежаха окървавени и неподвижни, а седмият умираше в момента. Мърдраалът натисна за последно с меча си и измъкна острието му от корема на мъжа, при което воинът изкрещя, изтърва меча си и се срина. Чезнещият се движеше със змийска грациозност и това впечатление се усилваше от бляскащите катраненочерни люспи на ризницата му. Съществото се извърна и бледото му безоко лице се втренчи в Ранд. Изкривено в безкръвна усмивка, без да бърза. Нямаше за какво да бърза — срещу него бе само някакъв си младеж.

Ранд усети, че се е приковал на място, без да може да помръдне. Езикът му се залепи за небцето. „Погледът на Безокия е страх“ — така казваха по Границата. Ръцете му трепереха, докато вдигаше меча. Дори и не помисли да привлече празнотата. „О, Светлина, той току-що уби седмина воини! О, Светлина, какво ще правя. О, Светлина!“

Мърдраалът изведнъж спря и усмивката му се стопи.

— Този е мой, Ранд. — Стреснат, младежът видя до себе си Ингтар, тъмен, набит, навлякъл празнично жълто облекло и стиснал меч в двете си ръце. Тъмните очи на Ингтар не изпускаха лицето на Чезнещия. — Пробвай се с някой тролок преди да излезеш срещу тия.

— Слизах да разбера дали Егвийн е в безопасност. Тя се канеше да слезе в тъмницата да види Фейн и…

— Тогава иди да я видиш.

Ранд преглътна.

— Ще го поемем двамата, Ингтар.