Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Не си готов още за това. Иди да видиш момичето си. Хайде! Или искаш тролоците да я намерят беззащитна?
За момент Ранд спря, без да знае какво да направи. Чезнещият беше вдигнал меча си срещу Ингтар. Беззвучно ръмжене изкриви устните на Ингтар, но Ранд знаеше, че не е от страх. А можеше да се окаже, че Егвийн е сама в тъмницата с Фейн, ако не и нещо по-лошо. Въпреки това той усети срам, докато тичаше надолу по стъпалата. Знаеше, че погледът на Чезнещия може да смрази всеки мъж, но пък Ингтар беше преодолял страха.
Стомахът му се беше стегнал на възел.
Коридорите под цитаделата бяха безмълвни, смътно осветени от примигващите светилници по стените. Приближавайки се до тъмницата, той забави крачка. Промъкна се колкото можеше по-безшумно, на пръсти. Скърцането на ботушите върху голия камък пронизваше съзнанието му. Вратата на тъмницата беше открехната. А трябваше да е затворена и залостена.
Зяпнал във вратата, той се опита да преглътне и не можа. Отвори уста да извика и бързо я затвори. Ако Егвийн беше вътре и беше застрашена, викът му само щеше да предупреди онзи или онова, което я застрашаваше. Успя да си поеме дълбоко дъх и се окопити.
С рязко движение разтвори широко вратата и се хвърли напред в тъмницата, преметна се през рамо по застлания със слама под, изправи се и се завъртя бързо в кръг, за да огледа помещението, взирайки се отчаяно да зърне евентуалния си нападател или Егвийн. Нямаше никого.
Очите му се спряха на масата и той застина. Дори мисълта му замръзна. От двете страни на все още горящия светилник бяха сложени две глави, всяка в локва кръв. Очите им се взираха в него, разширени от ужас, а устите им бяха зейнали в последния си беззвучен вик. Ранд се задави и се препъна на две; стомахът му се надигна, отново и отново, и той забълва върху сламата. Най-сетне успя да се изправи и отри устните си с ръкав.
Бавно започна да различава останалото в помещението — онова, което не бе забелязал, докато се оглеждаше за нападател. По сламата се въргаляха окървавени късове плът, в които не можеше да се разпознае нищо човешко. Някои от късовете изглеждаха сдъвкани. „Значи това ги е сполетяло.“ Изненада се от спокойствието, с което понесе тази мисъл, сякаш почти се бе домогнал до празнотата, без да я търси. Беше от шока и той го осъзна смътно.
Не познаваше нито една от двете глави. Стражите бяха сменени след идването му тук през деня. Това донякъде го зарадва. Ако ги познаваше, дори да беше Чангу, щеше да го понесе много по-трудно. Кръв покриваше и стените, но с тази кръв навсякъде бяха намацани букви, думи, фрази. Някои бяха груби и ъглести, на език, който не знаеше, но осъзна, че е писмеността на тролоците. Други обаче успя да разчете и съжали за това. Скверни и мръсни слова, от които би пребледнял дори някой коняр или търговски охранник.
„Егвийн“. Спокойствието му изчезна. Той грабна светилника от масата, без дори да забележи как двете глави се катурнаха.
— Егвийн! Къде си?
Тръгна към вътрешната врата, направи две крачки, спря се и зяпна. Думите на вратата, тъмни и проблясващи, бяха съвършено ясни:
ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ НА ТОМАНСКА ГЛАВА.
НИКОГА НЕ СВЪРШВА, АЛ-ТОР.
Внезапно изтръпналата му ръка изтърва меча. Без да отделя очи от вратата, той се наведе да го вдигне. Но вместо оръжието стисна шепа слама и започна да трие думите, издраскани с кръв на вратата. Пъшкайки, продължи да търка, докато всичко не се превърна в размазано кърваво петно, но и това не можеше да го спре.
— Какво правиш ти?
Резкият глас зад гърба му го накара да се извърне и да вдигне меча си.
На прага стоеше жена и го гледаше гневно. Косата й беше златиста, оплетена на многобройни плитки, тъмните й очи се бяха впили в лицето му. Не изглеждаше много по-голяма от него и беше някак нацупено красива, но стиснатите й устни никак не му се понравиха. А после забеляза шала, който бе увила плътно около раменете си — с дълги червени ресни.
„Айез Седай. И Светлината да ми е на помощ, тя е от Червената Аджа.“
— Аз… аз само… Това беше гадост. Някаква мръсотия.
— Всичко тук трябва да се остави така, както си е, за да го проучим. Не пипай нищо. — Тя пристъпи напред, без да отмества поглед от него, и той неволно отстъпи. — Да. Да, точно както си мислех. Един от ония с Моарейн. Я кажи общо имаш с това? — Жестът й обхвана отрязаните глави на масата и кървавите драсканици по стените.
Той я гледаше опулен.
— Аз ли? Нищо! Дойдох да намеря… Егвийн!
Обърна се да отвори вътрешната врата, но Айез Седай извика:
— Не! Ще отговориш на въпросите ми!
Изведнъж осъзна, че не е в състояние да направи нищо освен да стои като вцепенен, стиснал светилника в едната си ръка и меча в другата. Леден хлад го стискаше от всички страни. Главата му беше стегната като в ледено менгеме; едва можеше да диша от тежестта, която притискаше гърдите му.