Великият лов

— Значи Мраколюбецът е изчезнал! — изръмжа той. — Е, това е най-малката беда за тази нощ.

— Прав си, най-малката — отзова се рязко Моарейн, давайки указания на мъжете как да вдигнат и поставят Егвийн и Мат върху носилките. — Отнесете момичето в нейната стая. При нея трябва да остане някоя жена да бди, в случай че се събуди през нощта. Сега за нея най-важното е да поспи. А момчето… — Тя докосна Мат, докато двама от мъжете вдигаха носилката му, и бързо дръпна ръката си. — Него го занесете в покоите на Амирлинския трон. Намерете Амирлин, където и да се намира, и й предайте, че е там. Кажете й, че се казва Матрим Каутон. Веднага щом се освободя, ще отида при нея.

— Амирлин!? — възкликна Лиандрин. — Смяташ да използваш самата Амирлин за лечителка на твоето… домашно животинче? Ти си полудяла, Моарейн.

— Амирлинския трон — отвърна спокойно Моарейн — не споделя предразсъдъците на вашата Червена Аджа, Лиандрин. Тя би излекувала човек и без да има някаква особена потребност от него. Тръгвайте — нареди тя на носачите и ги последва през вратата.

Лиандрин се взря в Ранд. Младежът се постара да не й обръща внимание. Напъха меча в ножницата и започна да отърсва сламата от ризата и брича си. Но когато отново вдигна глава, тя продължаваше да го гледа с ледените си очи. Без да казва нищо, тя се извърна и замислено огледа останалите мъже. Един от тях беше вдигнал тялото на обесения затворник, докато друг отвързваше колана му. Ингтар и останалите стояха почтително. Тя хвърли последен изпитателен поглед към Ранд и излезе, вдигнала високо глава като кралица.

— Сурова жена — промърмори Ингтар и на лицето му се изписа изумление от думите, които си бе позволил. — Какво се е случило тук, Ранд ал-Тор?

Ранд поклати глава.

— Не знам. Знам само, че Фейн по някакъв начин се е измъкнал и е наранил Егвийн и Мат. Видях стаята на пазачите — той потръпна, — но тук… не знам какво се е случило тук, Ингтар, но толкова е ужасило този нещастник, че го е накарало да се обеси. Предполагам, че другият е полудял, като е видял какво става.

— Тази нощ всички се побъркахме.

— Чезнещия… ти уби ли го?

— Не! — Ингтар напъха рязко меча си в ножницата; дръжката щръкна над дясното му рамо. Изглеждаше гневен и същевременно засрамен. — Тази твар вече е извън цитаделата заедно с всичко останало, което не можахме да избием.

— Добре че поне ти си жив, Ингтар. Този Чезнещ уби седем души!

— Жив ли? Толкова ли е важно това? — Гневът на лицето на Ингтар изведнъж се замени с умора и отчаяние. — Тъкмо го бяхме спипали! И после го изгубихме, Ранд. Изгубихме го! — Говореше така, сякаш все още не можеше да повярва на собствените си думи.

— Какво сте изгубили? — попита Ранд.

— Рога! Рога на Валийр. Изчезнал е, с раклата и всичко останало.

— Но нали беше в съкровищницата!

— Съкровищницата се оказа плячкосана — отвърна му уморено Ингтар. — Не са взели почти нищо друго освен Рога. Само това, което са могли да напъхат по джобовете си. Бих предпочел да вземат всичко друго, но не и него. Ронан е мъртъв, мъртви са и всички стражи, които са пазили съкровищницата. — Той заговори тихо. — Когато бях още момче, Ронан задържа Джехаанската кула с още двадесет мъже срещу хиляда тролоци. Не се е предал лесно. По камата на стареца имаше кръв. Никой не би могъл да иска нещо повече. — За миг той замълча. — Влезли са през Кучешката порта и са се измъкнали пак през нея. Избихме поне петдесетина от тях, но твърде много са успели да се измъкнат. Тролоци! Никога досега тролоци не са прониквали в цитаделата! Никога!