Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Моарейн е била придружена от трима млади мъже. Това знам. Къде са те? Ходих до стаята им, но не ги намерих.
— Аз… не знам, Лиандрин Седай. Изглеждат добри момчета. Разбира се, вие не смятате, че са Мраколюбци, нали?
— Не, не са Мраколюбци. Много по-лошо са. Много по-опасни от Мраколюбци, дъще. Целият свят е застрашен от тях. Трябва да бъдат намерени. Ще се разпоредиш твоите слуги да претърсят цялата крепост. Всяко кътче. Ще се погрижиш лично. Лично! И на никой друг няма да казваш за това освен на тези, които аз преценя. Тези младежи трябва тайно да се изведат от Фал Дара и да се доведат в Тар Валон. В пълна тайна.
— Както заповядате, Лиандрин Седай. Но не разбирам необходимостта от пазенето на тайна. Тук никой не би попречил на Айез Седай.
— А да си чувала за Черната Аджа?
Очите на Амалиса се изцъклиха и тя се изви назад, по-далече от Лиандрин, вдигайки пред себе си ръце, сякаш да се защити от удар.
— Т-това е отровна мълва, Лиандрин Седай. О-отровна. Н-няма Айез Седай, които да с-служат на Тъмния. Не вярвам. Повярвайте ми! Кълна се в самата Светлина, не вярвам на това. В своята чест и фамилия, кълна се…
Лиандрин хладнокръвно я остави да продължи, наблюдавайки как последните капчици сила се оттичат от хлипащата пред нея жена, докато я гледаше без милост. Известно беше, че Айез Седай се разгневяват, люто се разгневяват само ако някой си позволи да спомене за съществуването на Черната Аджа, камо ли да вярва в потайното й съществуване. След това нещо, прибавено към предишния й детински трик, Амалиса щеше да се превърне в топка глина в ръцете й. Само още един удар.
— Черната Аджа съществува, дете. Истинска, и дори сега е тук, сред стените на Фал Дара. — Коленичилата Амалиса вдигна глава и устата й увисна. Черната Аджа! Айез Седай, които в същото време са Мраколюбци. Почти толкова ужасяващо, колкото да разбереш, че Тъмния крачи по коридорите на цитаделата на Фал Дара. Но Лиандрин не спираше. — Всяка Айез Седай, която би срещнала по коридорите, всяка може да е Черна сестра. В това се кълна. Не мога да ти кажа кои са, но можеш да разчиташ на закрилата ми. Върви в Светлината и се покорявай на мен.
— Ще ви се покорявам — изхриптя Амалиса. — Ще ви се покорявам. Моля ви, Лиандрин Седай, моля ви, кажете ми, че ще защитите и моя брат, и моите спътнички…
— Който заслужава защита, него ще защитя. А ти самата се погрижи за себе си, дъще моя. И мисли само за онова, което ти наредих. Само за него. Върху това препуска съдбата на света, дъще моя. Всичко друго си длъжна да забравиш.
— Да, Лиандрин Седай. Да. Да.
Лиандрин се обърна и прекоси стаята, без да поглежда назад, докато не стигна до вратата. Амалиса все още бе коленичила и я гледаше с ням ужас.
— Стани, ми лейди Амалиса. — Лиандрин придаде добродушие на гласа си, плюс лека нотка на насмешка, която наистина изпитваше. „Сестра, как ли не! И един ден като новачка не ще издържи. А и каква сила да командва има само.“ — Изправи се. — Амалиса се надигна, олюлявайки се, бавно и сковано, като че ли я бяха държали вързана за краката и ръцете в продължение на часове. Когато най-сетне се изправи, Лиандрин отново й напомни със стоманен глас:
— И ако измениш на света, ако измениш на мен, ще завидиш на онзи нещастен Мраколюбец долу в тъмницата.
Ако се съдеше по изражението на Амалиса, един провал от нейна страна не би бил предизвикан от липса на старание.
Лиандрин притвори вратата зад себе си и внезапно усети как кожата й настръхна. Затаи дъх, озърна се и огледа сумрачния коридор. Празен. Зад амбразурите бе паднала тъмна нощ. Коридорът беше съвсем пуст, но въпреки това тя усещаше, че нечии очи я гледат. Празният коридор, изпълнен със сенки между светилниците по стените, я беше изиграл. Тя потръпна притеснено и тръгна решително напред. „Фантазиите са ме обладали. Нищо повече.“
Вече беше среднощ, а оставаше толкова много работа преди да се зазори. Заповедите й бяха изрични.
Катранен мрак покриваше килиите на тъмницата по всяко време на денонощието, освен ако някой не влезеше с фенер, но Падан Фейн седеше на ръба на нара и се взираше в тъмнината с усмивка на лицето. Чуваше как другите двама затворници ръмжат насън и бълнуват в кошмари. Падан Фейн очакваше нещо, нещо, което бе чакал от дълго време. Твърде дълго. Но вече не.
Вратата към стаята на пазачите се отвори и през рамката й нахлу поток светлина, очертавайки застаналия на прага силует.
Фейн се изправи.
— Ти! Не онзи, когото очаквах. — Той се протегна небрежно. Кръвта закипя в жилите му. Стори му се, че ако поиска, може да разбие стените на тъмницата. — Изненади за всички, а? Е, хайде. Нощта вече си отива, а ще трябва и да поспя все пак.