Поздрави от рая

Гладис Тейлър щеше да бъде огорчена, ако й се наложеше да напусне службата си в „Пълномощничеството по местните изпити за Оксфордския университет“. Беше й малко сложно да обяснява, когато я питаха къде работи, но помещенията на Изпитната комисия, голямата постройка от светли тухли и е плосък покрив в Съмъртаун в продължение на деветнадесет и половина години бяха служили за неин втори дом, а някъде дълбоко в себе си тя искаше това да са двадесет пълни години. Но в „Пълномощничеството“, както бяха известни служителите от Комисията, настояваха жените като нея — „извънщатните“, както ги наричаха — да прекратяват договорите си в сесията след шейсетия си рожден ден. Тези „сесии“ бяха по четири-пет всяка учебна година, като всяка от тях продължаваше от три-четири до девет или десет седмици; също така разнообразна бе и работата, която трябваше да се върши през тези сесии. Например сегашната кратка сесия (последна за Гладис — тъй като тя бе станала на шейсет миналия ноември) включваше три седмици напрегнати занимания по статистическото проверяване на отчетите — прибавяне, изчисляване, прехвърляне на оценки — от общите поправителни изпити през есента. Бройката бе много по-малка от тази през лятото и включваше онези кандидати, които не бяха успели да направят достатъчно впечатление на комисията в предишните си явявания. Но тези млади мъже и жени („върнатите празни бутилки“, както някои ги наричаха) бяха доста по-близки на сърцето на Гладис Тейлър, отколкото онези безценни чистопородни екземпляри от летните сесии (тя познаваше някои от тях!), които като че ли с някаква арогантна леснота прескачаха академичните препятствия. Донякъде, в собствените си очи, самата Гладис не бе постигнала кой знае какъв успех, напускайки средното училище в началото на войната, на петнадесет години, без да има какво да покаже на евентуалните си работодатели, освен безлично уверение в своята усърдност и точност. После, на четиридесет и една, след преждевременната смърт на съпруга си, който бе шофьор на камион и не само не се отличаваше с особена вярност, но не бе успял да остави и наследник след себе си, тя бе кандидатствала за работа в Местната комисия — и я бе получила. През първите месеци се бе заела със задълженията си с педантичност, която бе почти патологична и често й се случваше да се събуди посред нощ и да се чуди дали не е допуснала някоя непростима грешка. Но постепенно се беше успокоила и дори харесваше работата си. Съзнателността й бе забелязана от шефовете и от колегите й, в резултат на което в последните няколко години с леко закъснение бе получила повишение — пост, изискваш скромни отговорности, най-вече свързан с обучение на нови служителки, които постъпваха в групите. През последните шест месеца Гладис посвещаваше една много по-млада жена в тайните на цялата тази сложна дейност. Името на тази по-млада жена бе Маргарет Бауман.