Танцуващият дявол
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият дявол». Краткое содержание книги:
И действително — пиратът не само отървава кожата, но и отвлича красивата аристократка лейди Девън на своя кораб. Разгневена, тя се заклева, че няма да допусне да стане играчка в ръцете на развратния, но унищожително привлекателен похитител. Ала дългите дни и още по-дългите нощи под тропическото звездно небе почти сломяват съпротивата й. Ловък прелъстител и невероятно вещ любовник, Диабло знае как да достави наслада на една жена.
Все така жаден да я притежава, ненаситен в търсенето си, той навлизаше отново и отново в нея, крехката фигура на Девън го следваше в ритъма на неговата страст и потръпващото й тяло се надигна, за да посрещне неговото. Положи усилия да се позабави — стараеше се да й достави върховно удоволствие. Необяснимо и искрено желание го тласкаше да постъпи именно така, в същото време един скрит вътрешен глас му нашепваше, че тази история неизбежно ще свърши скоро. Беше твърде хубаво, за да просъществува. Неговата едностранна любов нямаше да осигури трайно щастие. Бъдещият му живот бе прекалено несигурен. Нямаше право да обича Девън.
Ала всички тези мисли отлетяха безследно — Девън застина и нададе сподавен вик. Едва когато тялото й потрепери за последен път, Диабло даде воля на собствената си неутолима страст. Девън остана сгушена доволно в прегръдката му, а Англия и Уинстън въобще не фигурираха в мислите й.
Милваше гладката й кожа, усещаше дивото биене на сърцето си и нещо го гласна да сподели със затаен дъх:
— Никога не съм мислил, че ще намеря жена, която да обичам, скъпа. И изведнъж ти се появи в живота ми. Да можеше…
— Да можеше какво? — попита Девън, без да смее да смее да поеме дъх от вълнение. Ако каже, че я обича, никога няма да събере кураж да го напусне.
— Няма значение. Времето няма да се върне назад. Прекалено много години са минали. А и продължавам да изпитвам нужда да те любя, но този път по-спокойно и в леглото.
Вдигна я на ръце и се отправи бавно към къщата.
— Диабло, чакай! Дрехите! Какво ще си помисли Тара?
— Нищо няма да си помисли. Не е тук. Ще прекара нощта в селото при овдовялата си майка.
Успокоена, Девън се сгуши в силните му ръце и не усети алчните похотливи очи, които ги проследиха.
Без да подозират Льо Ватур бе наблюдавал техния екстаз. Докато траеше дивото им отдаване, той гореше от копнеж да притежава възхитителната блондинка. Девън бе млада и неопетнена, Льо Ватур щеше да й обещае всичко, но да я има в леглото си.
Макар външно да не се издаваше, Льо Ватур мразеше Диабло. Бе чакал години, за да спечели благоразположението му, само и само да отмъсти за смъртта на Черния Барт — човек, отнесъл се към Льо Ватур по-бащински отколкото родния. Преди години Диабло оглави бунта и отне кораба на Черния Барт, обяви го за свой и го прекръсти „Танцуващия дявол“. Сега, най-после, Диабло ще узнае смисъла на думата предателство. Лейди Девън не подозира, но тя именно ще бъде инструмента за провала на любовника си.
Льо Ватур тихичко се изсмя. Графът на Милфорд ще плати скъпо и прескъпо, за да получи дъщеря си обратно, независимо колко мъже са я обладавали. Веднъж само тя да стъпи на кораба му, той ще се възползва от всичко: от изкусителното тяло на Девън и от парите на баща й. Това, че лъжеше както му дойде, за да постигне целите си, ни най-малко не тревожеше Льо Ватур. Предстоящото отмъщение бе още по-сладко, защото Диабло изглеждаше истински увлечен по прелестната лейди Девън. Дали щеше да изпитва същото, когато милейди го предаде?
— Девън, какво те тревожи? — попита Диабло, вдигайки намръщено поглед от вечерята. — Почти хапка не си сложила в устата си през последните два дни. Болна ли си?
Девън се сепна от думите му.
— Какво? — извини се тя притеснено. — А, не. Не съм болна. Просто разсеяна.
Всъщност тя бе много повече от разсеяна. Два дни бяха минали откакто говори с Льо Ватур за бягството й от Рай и очакването опъваше нервите й. Всеки ден, прекаран с Диабло, всеки път, когато той я любеше нежно, забиваше кама в сърцето й — знаеше, че скоро ще го напусне завинаги. Беше неизбежно като живота и смъртта, че ще се разделят, не бяха един за друг, независимо какво й нашепваше сърцето. Любовта е капризно чувство: обзема те, когато най-малко я очакваш и те напуска, оставяйки те сломен, когато разбереш, че не може да се осъществи, мислеше Девън.
— Знам как да подобря настроението ти — подметна Диабло, усмихвайки се ехидно. — Май никога няма да ми омръзне да…
Думите му секнаха — глъчка от оживени гласове наруши уединеното им хранене. Тара се втурна в стаята.
— Какво има, Тара? — попита Диабло навъсено, раздразнен от шума. Според него споровете между прислугата трябваше да се разрешават от икономката. Той ненавиждаше кавгите.
— Ами…
— Ха, Диабло! Така ли се посреща приятел?
В стаята влезе Скарлет и хладно огледа интимната обстановка.
— Скарлет, какво, по дяволите, правиш тук? — скочи на крака Диабло с потъмняло от гняв лице. — Доколкото си спомням не се разделихме особено приятелски в Насо.