Ние [Мы - bg]

— А вие?

— Ние — засега знаем, че няма последно число. Може би ще забравим това. Не: дори е сигурно — ще го забравим, когато остареем — както неизбежно остарява всичко. И тогава — неизбежно надолу и ние — както есенно време листата от дървото — както вдругиден вие… Не, не, мили — не ти. Нали ти си с нас, ти си — с нас!

Разпалена, вихрена, искряща — никога досега не бях я виждал такава — тя ме обгърна със себе си, цялата. Изчезнах…

Последното — като ме гледаше строго, твърдо в очите:

— И помни: в дванайсет.

И аз отвърнах:

— Да, помня.

Отиде си. Сам съм — сред буйния многогласен шум — от сини, червени, зелени, бронзовожълти, оранжеви…

Да, в дванайсет… — и изведнъж нелепото усещане за нещо чуждо, полепнало по лицето ми — от което все не мога да се отърся. Изведнъж — вчерашната сутрин, Ю — и онова, което тя накрещя в лицето на I… Защо? Някакъв абсурд.

Побързах да изляза навън — и по-скоро вкъщи, вкъщи…

Някъде отзад чувах пронизващия писък на птиците над Стената. А отпред — в залязващото слънце — от малиновочервения кристализирал пламък — кръглите куполи, огромните пламтящи домове-кубове, застиналото като мълния в небето острие на акумулаторната кула. И всичко това — цялата тази безупречна, геометрична красота — аз ще трябва сам, със собствените си ръце… Няма ли никакъв изход, никакъв път?

Минавам покрай един аудиториум (не помня номера му). Вътре — натрупани на камара пейки; по средата — маси, покрити с чаршафи от белоснежно стъкло; върху бялото — петно розова слънчева кръв. И във всичко това е скрито неизвестното — и затова страшно — утре. Това е противоестествено: мислещото — зрящо, същество да живее сред незакономерности, неизвестни, хиксове. Представете си, че ви завържат очите и ви накарат да вървите, да опипвате, да се спъвате и да знаете, че някъде тук, съвсем наблизо — е краят, само една крачка — и от вас ще остане сплескана, безформена купчина месо. Нима не е същото?