Ние [Мы - bg]

Отдавна престанах да разбирам: кои са — те, и кои сме — ние. Не разбирам какво искам: да успеят — или да не успеят. Само едно ми е ясно: I сега върви по ръба — и ето…

— Но това е безумие — казвам. — Вие — и Всеобщата Държава. Това е все едно да запушиш дулото с ръка — и да си мислиш, че ще удържиш изстрела. Това е абсолютно безумие!

Усмивка:

— „Всички трябва да обезумеят — колкото може по-скоро да обезумеят.“ Някой вчера го каза. Помниш ли? Там…

Да, имам го записано. И значи наистина е било. Мълком гледам лицето й: на него сега много ясно се очертава тъмният кръст.

— I, мила — докато още не е късно… Искаш ли — ще захвърля всичко, ще забравя всичко — и ще отидем с теб там, отвъд Стената — при онези… не зная какви са.

Тя поклати глава. През тъмните прозорци на очите — вътре у нея, видях, пламти пещ, искри, извити нагоре огнени езици, струпани купища сухи, насмолени дърва. И разбирам: късно е, думите ми вече нищо не могат…

Стана — сега ще си отиде. Може би това са последните дни, може би минути… Хванах я за ръката.

— Не! Поне още малко — заради… заради…

Тя бавно издигна нагоре, към светлината, ръката ми — косматата ми ръка, която така мразех. Исках да я измъкна, но тя ме държеше здраво.

— Ръката ти… Ти изобщо не знаеш — и малцина го знаят, че се е случвало жени оттук, от града, да се любят с онези. И у теб сигурно има няколко капки слънчева, горска кръв. Може би именно затова аз те — —

Пауза — и колко странно: от паузата, от пустотата, от нищото — така бие сърцето ми. И викам:

— Аха! Няма да си тръгнеш! Няма да си тръгнеш — докато не ми разкажеш за тях — защото ти ги… обичаш, а аз дори не зная кои са, откъде са. Кои са те? Половината, която сме изгубили, H2 и О — а за да се получи H2O — ручеи, морета, водопади, вълни, бури, — трябва половината да се съединят…

Ясно помня всяко нейно движение. Помня как взе от бюрото стъкления ми триъгълник и през цялото време, докато говорех, го притискаше с острата страна към бузата си — на бузата й се появяваше бяла следа, после порозовяваше, изчезваше. Чудно — не мога да си спомня думите й — особено в началото — и само някакви отделни образи, цветове.

Зная: отначало беше за Двестагодишната война. И ето червеното — по зелените треви, по тъмната глина, по синкавия сняг: червени, непресъхващи локви. После жълти, изгорени от слънцето треви, голи, жълти, чорлави хора — и чорлави кучета — редом с разлагащата се мърша, кучешка или може би човешка… Това, разбира се — извън Стените: защото градът вече е победил, в града вече царува днешната ни — нефтена — храна.

И почти от небето додолу — черни, тъжни гънки и гънките се люшкат: над горите, над селата — бавни стълбове дим. Глух вой: гонят към града черни, безкрайни редици… за да ги спасят насила и да ги научат що е щастие.

— Знаеше ли за всичко това?

— Да, почти.

— Но не знаеш и малцина знаят, че някои от тях все пак са оцелели и са останали да живеят там, зад Стените. Голи — отишли в горите. Учели се там от дърветата, зверовете, птиците, цветята, слънцето. Обрасли с козина, но затова пък опазили под нея горещата си червена кръв. С вас е по-зле: вие сте обрасли с цифри, цифрите пълзят по вас като въшки. Трябва да смъкнат всичко от вас и да ви изгонят голи в гората. Да се научите да треперите от страх, от радост, от бесен гняв, от студ, да се молите на огъня. И ние, Мефите — искаме…