![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
— Чакай — а „Мефи“? Какво е „Мефи“?
— Мефи? Това е древно име, онзи, който… Помниш ли: там, на камъка, е нарисуван младеж… Или не: по-добре да ти обясня на твоя език, по-бързо ще разбереш. Ето: двете сили в света — ентропия и енергия. Едната води към блаженото спокойствие, към щастливото равновесие; другата — към разрушаване на равновесието, към мъчително-безкрайно движение. Нашите, или по-точно вашите прадеди, християните, са се кланяли на ентропията като на Бог. А ние сме антихристияни, ние…
И в този момент — едва чуто, като шепот, почукване на вратата — и в стаята нахлу същият онзи, сплесканият, с нахлупеното връз очите чело, който неведнъж ми бе носил бележки от I.
Изтича до нас, спря, пухтейки — като въздушна помпа, — не можеше да каже нищо: сигурно беше бягал колкото го държат краката.
— Хайде де! Какво се е случило? — хвана го за ръката I.
— Идат — насам… — изпъшка най-накрая помпата. — Стражата… и с тях онзи — как беше… дето е малко гърбав…
— S?
— Да, да! В съседната сграда са. Ей сега ще нахълтат. По-бързо, по-бързо!
— Голяма работа! Ще успеем… — Засмя се, в очите — искри, весели пламъчета.
Това бе — или нелепа, безразсъдна храброст — или нещо друго, което не разбирах.
— I, в името на Благодетеля! Разбери — та това е…
— В името на Благодетеля. — Острият триъгълник — усмивката.
— Е, добре… заради мен… Моля те.
— Ах, трябваше за още нещо да поговорим… Все едно: утре… Тя весело (да: весело) ми кимна; кимна ми и онзи — за миг надникнал изпод навеса на челото. И съм — сам.
По-бързо — на масата. Разтворих дневника си, взех перото — за да ме заварят те над тази работа в полза на Всеобщата Държава. И изведнъж — всеки косъм на главата ми е жив, самостоятелен и мърда: „Ами ако вземат и прочетат дори само една страница — от тези, последните?“
Седях зад бюрото, без да мърдам, и виждах как треперят стените, трепери перото в ръката ми, люлеят се, сливат се буквите…
Да ги скрия ли? Но къде: всичко е — стъкло. Да ги изгоря? Но нали от коридора и съседните стаи ще видят. А и вече не мога, нямам сили да унищожа тази мъчителна — и може би най-скъпа — част от самия мен.
В далечината — в коридора — гласове, стъпки. Успях само да грабна листовете и да ги пъхна под себе си — и ето ме прикован за креслото, което се олюлява с всеки свой атом, и подът под краката ми е палуба — нагоре, надолу…
Свит на топка, сврян под навеса на челото, изпод вежди, крадешком, виждах: минаваха от стая в стая, тръгнали от десния край на коридора, и все повече се приближаваха. Някои седяха вкаменени като мен; други — скачаха насреща им и широко отваряха вратата — щастливци! Ако можех и аз…
„Благодетелят е необходима за човечеството свръхусъвършенствувана дезинфекция и в резултат от това в организма на Всеобщата Държава никаква перисталтика…“ — С подскачащо перо драсках тази абсолютна глупост и все по-ниско се навеждах над бюрото, а в главата ми — безумна ковачница, и чух с гърба си — ръчката на вратата щракна, полъхна вятър, креслото под мен затанцува…
Едва тогава с усилие се откъснах от страниците и се обърнах към новодошлите (колко е трудно да играеш комедия… ах, кой днес говореше за комедия?). Отпред бе S — мрачно, мълчаливо, бързо проби с очите си кладенци у мен, в креслото, в трепкащите под ръката ми листове. После за секунда — някакви познати, всекидневни лица на прага, и ето, от тях се отдели едно — издуващи се, розово-кафяви хриле…
Спомних си всичко, което се случи в тази стая половин час преди това, и разбрах, че тя сега — — Цялото ми същество туптеше и пулсираше в онази (за щастие непрозрачна) част на тялото, под която бе скрит ръкописът.
Ю се приближи отзад, внимателно ме докосна за ръкава — и тихо каза:
— Това е Д петстотин и три, Строителят на ИНТЕГРАЛА. Сигурно сте го чували? Той винаги е така, зад бюрото… Никак не се щади!
… А пък аз? Каква чудесна, необикновена жена. S се плъзна към мен, надвеси се над рамото ми — над бюрото. Закрих с лакът написаното, но той строго викна:
— Моля ви веднага да ми покажете този лист!
Подадох му го, пламнал от срам. Прочете го и видях как от очите му изскочи усмивка, шмугна се надолу по лицето и като въртеше леко опашчица, спря в десния ъгъл на устата…