Мъжът на моите мечти

— И колко станаха? Или вече си престанала да ги броиш? — присмехулно попита той.

— Доста, макар че трябва да помисля, преди да ти кажа точната цифра, защото никога не съм ги броила. Изглежда, някои мъже все пак намират косата ми за привлекателна, нали?

— Това, което намират за привлекателно, не е косата, а тялото ти, зверче.

— Пак ли ще бъдеш груб?

— Защо не? При твоето самохвалство…

— Значи вече станах и самохвалка? При положение, че единственото, което направих, бе да отговоря на въпроса ти, мътните да те вземат?!

— Защо баща ти не е направил нищо за тази твоя мръсна уста?

— Защото не е лицемер като теб. И ако кажеш още само една дума, мисля, че все пак ще се разкрещя.

Това очевидно го стресна, защото Девлин замълча, пришпори Цезар и само след няколко минути стигнаха до конюшнята. Сър Амброуз се беше върнал сам, но Мегън и за миг не се бе съмнявала в това. Кобилата познаваше всеки сантиметър от околността, особено пък пътя до дома.

Без да дочака Девлин да й помогне, Мегън слезе от коня, макар и с известни затруднения. Тими вече се бе погрижил да разседлае Сър Амброуз и слава богу, защото единственото й желание в момента бе да се прибере в къщи, за да ближе раните си. Размяната на оскърбления с Девлин беше дяволски тежко изживяване. Той всеки път успяваше да й изсмуче кръвта, а вече не й бе останала кой знае колко.

Но тя не устоя на изкушението да изстреля един прощален залп.

— Следващия път, когато решиш да ме пазиш от бандити, не го прави. Предпочитам да се изправя срещу разбойника, отколкото да търпя твоето противно присъствие.

— А пък аз си мислех, че ме обичаш — отвърна саркастично Девлин.

— Колкото обичам змиите — каза Мегън и се отправи към вратата. Но любопитството не я остави да се раздели с него, преди да попита: — Защо, по дяволите, ме свали така от коня ми?

Девлин вдигна рамене, сетне скочи от седлото и потупа Цезар по задницата, отпращайки го към задната част на конюшнята.

— Ти препусна напред като подивяла. Помислих, че конят ти се е подплашил.

— Значи си искал да ме спасиш?

— Нещо такова.

Изглеждаше толкова сконфузен от признанието си, че Мегън не можа да не се засмее.

— Вярвам ти толкова, колкото вярвам, че навън вали. — Сякаш по някакъв каприз на дявола, точно в този момент оглушителна гръмотевица реши да възвести, че от изток приближава буря. И за разлика от Мегън, чийто смях пресекна също толкова рязко, колкото бе започнал, Девлин избухна в продължителен, самодоволен смях, който я съпроводи чак до входа на къщата.