Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Отивам до рекичката да се окъпя. Вземам си само кожената чанта.
— Мартин, чакай! Идвам и аз — обадихме се едновременно с Иван Горилата.
Към нас се присъедини и Игор. Четиримата тръгнахме през гората на малката рекичка нагоре. Хълмът беше от мезозийски варовици. Към петстотин метра по-горе рекичката скачаше в дълбок вир. Около него варовикът беше оголен. Ясно се виждаха дайки от риолити, които ставаха по-дебели нагоре и се сливаха в един център, който повдигаше и натрошаваше самия варовик. Контактите между варовика и риолита даваха интересна вторична кристализация, вложена във варовика. Кристалите бяха зелени емералди и бели обсидиени.
Откровено казано, геоложкият ни интерес отстъпи място на радостта ни от дълбокия прозрачен вир. Каква благодат! След толкова месеци лишения ние потопихме в бистрата вода мръсните си телеса, огрени от слънцето.
Като биволи се натъркаляхме по околовръстната плитчина. Маймуните, тръгнали подир нас, насядаха като циганчета по варовитата скала да ни гледат.
Безгранична радост и удоволствие ни обзеха. Чувствувахме се като деца и ни се искаше да лудуваме. Игор Незнакомов се наведе над ухото на Иван Горилата. Двамата едновременно взеха по един камък и ги хвърлиха върху маймуните. Обаче и те не останаха длъжни. Като по команда те се наведоха, взеха камъни и почнаха да ни замерват. Един камък удари Мартин Ларсензвей по главата, както стоеше прав във водата й се търкаше. Ние се оказахме по-съобразителни и когато маймуните взеха камъните, се гмурнахме във вира.
Мартин Ларсензвей, разядосан, с разкървавена глава, се наведе и грабна един от камъните, които маймуните хвърлиха. Но когато понечи да го запокити подир тях, го погледна и се усмихна, като извика по посока на маймуните „мерси“. Той излезе от водата, като все още държеше главата си. В другата ръка държеше камъка и внимателно го разглеждаше. После ни извика, гърмейки с пистолета си да прогони маймуните.
Един великолепен смарагд, вложен в парче варовик, разбиваше слънчевите лъчи в ненадминати отблясъци. Гален с векове от водното течение, той беше естествено шлифован така фино, както това никога не можеше да направи човешката ръка.
Без да сваля ръка от пукнатата си глава, Мартин Ларсензвей ни показа смарагда и с умишлено монотонен глас ни обясни:
— В момента на метаморфозата, предизвикана във варовика от ерупцията на риолита, са се образували тия смарагди и обсидиени. Същата метаморфоза е станала в Колумбия и Андите. Там правителството експлоатира и продава на Америка същите великолепни смарагди. Аз съм ходил в Муса, така се казва мината, преди шест години. Няма нужда да обръщате внимание на Пърси и Алън върху нашето откритие.
Зеленият кристал на смарагда беше вложен с едро зърнестия варовик обратно на сечението. Кристалът имаше сантиметър и половина на половин сантиметър, слабо избледнял. Рядък екземпляр!
Имахме нужда от почивка, а трябваше да си набавим нови цървули. Върнахме се в лагера. Нашите приятели се миеха на рекичката и с ръце се ровеха в пясъка. Като ни видяха, престориха се, че са се измили вече и отидоха при чантите си. Неясното очертание на скалите, което минаваше зад височината на хълма, постепенно се издигаше и простираше на изток. Растителността свършваше до дълбокия вир на рекичката и оттам слизаше към голямото блато, образувано от реката Карао.
За да изследваме основно какво има в хълма, където Мартин Ларсензвей намери смарагда, трябваше да намерим претекст и се освободим от Пърси Норман и Алън Ландис. Пламтящото слънце напичаше силно над мястото край малката рекичка, където бяхме седнали и обсъждахме как да постъпим. Жегата ставаше непоносима. Избягахме и се скрихме под сянката на палмите. Едно прекрасно дърво гуава, обрано вече от маймуните, самотно се бореше за живот между палмите, които го заглушаваха. По земята се търкаляха черупки от гуава. Като конспиратори ние разговаряхме и поглеждахме към спалните чували, където се суетяха Пърси Норман и Алън Ландис.
Големият емералд лежеше върху дланта на Мартин Ларсензвей. Надявахме се, че и ние ще намерим по един за нас.
На скалата зад нас, между зелените лишеи и мъхове, се появи малка колкото стършел птичка, с червени крилца, поклони се и литна към рекичката. Пи вода, издигна се и кацна пак между зелените лишеи. Чу се тънък звук, издаден като че ли от сребърна камбанка. На гушката си тая красива птичка имаше синьо герданче, което при клатенето потъваше в червените пера. Както бяхме седнали, далече в мъглите под снежната линия на Сиера де Ророима, на югоизток се виждаше скалата на дяволския водопад. Оттам се спускаха към нас на огромни тераси склоновете на Дяволската планина. Растителността на големи гънки скриваше тия тераси. Оазисът, където оставихме праха на френския каторжник, не се виждаше. В низината река Карао обикаляше червените кварцитови пагоди на пустинята и влачеше с течението си червена тиня, която обуздаваше гнева на алигаторите и кайманите.