Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Притеснявах се, че мъжете от АИЦ имат уред за засичане на търсачи. Прибягвахме тихо по пустите улици. Почти бяхме стигнали до края на Цветния, когато зърнах една от колите на няколко преки от нас. Тя се движеше в обратна посока, но като имах пред вид целта им, знаех, че ще я променят. Тръгнахме по друга алея, толкова тясна, че дори си нямаше име. Спряхме.
— Какво? — изохка Окланд.
— Опитват се да те засекат.
Действащият се облегна на стената, едва си поемаше дъх. Приличаше на мъртвец. Беше се примирил с всичко. Разбрах, не очакваше да се измъкнем. Погледна ме измъчено.
— Предполагам, че план Б е все още в зародиш?
— Не е оплоден, всъщност.
— Не вярвам, че другата ти приятелка, онази с летящото нещо…
— Не. Твърде надалеч е.
— Извинете — чухме глас. Окланд отскочи встрани и откри малък черен микрофон в непроницаемата черна стена. — Седем и осем минути. Предоставеното ви време изтече. Моля, влезте някъде незабавно.
— Господи! — отчаях се аз. — Дай ни малко време, моля те!
— Съжалявам — отговори учтиво гласът, — вече не зависи от мен. Това е последно предупреждение. Влезте някъде на закрито.
За миг реших какъв е план Б. Да бягаме с всички сили. Споделих го с Окланд и се затичахме по алеята. Прекосихме пътя и минахме по друга тиха уличка. Скрихме се в сенките. Огледах се и видях това, което не ми се искаше да видя. На две преки от нас бе една от колите. Бяха по следите ни. Бутнах Окланд толкова силно, че щях да го прекатуря и да падне по лице, ако не бе ускорил крачка. Грубо, но ефективно, хрумна ми мимоходом.
Глухи улички, черен паваж, мрак. Нозете ни летяха с всички сили. Слаба светлина и полъх. Дробовете ни не искаха да участват в тази каша. Защо това усещане ми е толкова познато? Защо прекарвам толкова време в бягане от нещо? Прекосихме друга улица. Видях една от колите само на пряка от нас. Крясък сигнализира факта, че най-накрая са ни засекли. Минахме петдесет ярда надолу по алеята и после свърнахме наляво по посоката, от която бе дошла колата. Още следователска психология, но отчаяна. Те имаха електрически уред, който безпощадно ни намираше. Трябваше да направим нещо изненадващо за тях, нещо извън правилата — това е добър подход, когато срещу себе си имаш хора, които не познават нищо друго освен правила.
Спряхме на една уличка близо до главния път. Всъщност вече бяхме много близо — само на сто ярда от стената на Цветния. Трябваше да пресечем главното кръстовище, да минем няколко стъпала и само след един ъгъл имаше порта към Звук. Можеха да ни проследят дотам, наистина, но само пеша, а това бе шанс за нас.
— Внимание! — проглуши ни електронен глас от стената. Никакви учтиви изрази повече. — Неподходящо облеченият мъж трябва незабавно да влезе някъде! — И тогава, като по чудо, сирената заглуши Координаторния Компютър по Уличен Цвят за негово най-голямо неудоволствие.
— Страхотно! — изписка Окланд.
Безизразната черна стена, към която се снишавахме, внезапно промени цвета си. Огромни червени стрели захвърчаха срещу нас, проблясвайки. Стигнахме кръстовището и бързо преминахме улицата. Стрелите все така ни следваха, както и оглушителната сирена.
— Виж — прошепнах тихичко на стената, — той ми е гост. О’кей? Не познава правилата.
— Но ти ги знаеш — поучи ме строго стената, при това на обезпокоително висок глас. — Знаеш колко са важни безцветните сака за периода, в който уредите за възприемане на цветове си почиват.
— Идват — съобщи Окланд с равен глас. — Чувам гласовете им.
— Виж, стена, има едни хора, които ни преследват.
— Знам това. Те всички са облечени подобаващо.
— Да, но се опитват да ни убият.
— Глупости.
— Да, така е.
— Цветните хора не убиват никого — заяви величествено стената. — Те не се убиват един друг.
— Те не са от Цветния. От Центъра са. — Последва мълчание. Компютърът оценяваше думите ми. — Погледни им китките — примолих се аз. — Имат лилави ръкавели. От АИЦ са.
— Виждам — проговори стената тихо. — Направили сте нещо лошо?
— Не — отговорих аз и последва дълга пауза.
— Е, тогава няма да можем да го понесем. Шибани всеможещи задници!
Бях мъничко изненадан. Не знаех, че антипатията към Действащите е толкова разпространена сред компютрите в Кварталите. Отдъхнах си. Сирената млъкна, стената мигновено потъмня до черно. И двете коли идваха към нас.