Знакът на еднорога [bg]

— В крайна сметка тогава какво е юридическото ми положение в момента? — попитах го аз.

— О, напълно си реабилитиран. След като говорих с доктор Ренд, той дойде дотук и даде пред съда писмени показания, изброяващи конкретните факти. Разпореждането бе анулирано.

— Тогава защо лекарят се държа така, сякаш съм психично болен?

— О, Господи! Изобщо не се притеснявай. Трябваше да се сетя. Всичко, записано в картотеката им тук, по всяка вероятност показва, че явно тогава си бил. На излизане ще е най-добре да се видя с него. Тук имам копие и от съдебните протоколи. Мога да му го покажа.

— Колко време, след като съм напуснал „Гринуд“, нещата със съда са се оправили?

— На следващия месец — отвърна той. — Трябваха ми няколко седмици преди да реша да си навра носа в цялата тази работа.

— Не можеш дори да си представиш колко съм щастлив, че си го направил. А освен това ми каза и някои неща, които смятам ще се окажат от изключителна важност.

— Хубаво е, когато понякога можеш да помогнеш на приятеля си — отвърна ми той, като затвори папката и я постави обратно в куфарчето си. — Още нещо… Когато всичко свърши — там, с каквото се занимаваш — ако ти е разрешено да говориш за това, бих искал да чуя цялата история.

— Не мога да ти обещая — отвърнах му аз.

— Знам. Просто го споменах между другото. Освен това, какво смяташ да правиш с твоята къща?

— Моята къща? Още ли имам права над нея?

— Да, но по всяка вероятност тази година ще бъде продадена заради неплатени стари данъци, в случай, че ти не направиш нищо по въпроса.

— Изненадан съм, че това още не се е случило.

— Упълномощил си банката да ти плаща сметките.

— Въобще не бях помислил за това. Направих го за удобство и заради текущите сметки. Нещо такова.

— Е, разплащателният ти влог вече е почти празен. Онзи ден разговарях с Макнейли по въпроса. Това означава, че ако не направиш нищо, къщата ти ще бъде продадена догодина.

— Вече не ми трябва. Могат да правят с нея каквото искат.

— В такъв случай ти самият би могъл да я продадеш и да получиш част от парите.

— Няма да се задържа толкова дълго тук.

— Мога да го свърша вместо теб и да ти пратя парите, където искаш.

— Добре. Ще подпиша всичко необходимо. Плати с тях болничната ми сметка, а останалото го задръж за себе си.

— Не мога да направя това.

Свих рамене.

— Тогава направи онова, което смяташ за най-добре, но непременно си удръж добър хонорар.

— Каквото остане, ще го вложа в банката на твое име.

— Добре. Благодаря ти. Между другото, преди да съм забравил, би ли погледнал дали в чекмеджето на масичката няма една колода карти? Все още не мога да се протегна чак дотам, а по-късно ще имам нужда от тях.

— Разбира се.

Той се протегна и го отвори.

— Един голям кафяв плик. Доста издут. Вероятно в него са поставили всичко, което е било по джобовете ти.

— Отвори го.

— Да, има едно тесте — отвърна той, като бръкна вътре. — О, Господи! Каква прекрасна кутийка! Може ли?

— Аз… — какво можех да му отговоря.

Бил изтърси картите от кутийката.