Законът на Устър

— Тогава какво да правим?

— Трудно е да се каже, сър.

— Нищо ли не ти е хрумнало?

— Не, сър.

Можех да намеря доста горчив и остър отговор на тези слова, не знам точно какъв, но някакъв. Въпреки това се сдържах, защото съзнавах, че не е справедливо да очаквам от него, въпреки изключителните му способности, всеки път да излиза с готово решение. Без съмнение блестящото вдъхновение, което доведе до забележителната ми победа над силите на мрака, представени в случая от Р. Споуд, го бе омаломощило и мозъкът му бе омекнал. Човек можеше само да чака и се надява, че машинката скоро ще прищрака и ще се устреми към нови, по-големи висоти.

Запуйчих над положението и стигнах до извода, че колкото по-бързо стане това, толкова ще е по-добре, защото беше очевадно, че нищо не ще помръдне представителя на Шотландия от мястото му освен една широкомащабна офанзива, и то храбро замислена и умело проведена. Дотогава не бях виждал куче, което да внушава толкова нагледна представа, че е пуснало корени в килима и е готово да стои там до завръщането на кравите от паша или в нашия случай на стопанката му. А какво щях да кажа на Стифи, като се върнеше и ме завареше кацнал навръх скрина й, беше нещо, което още не бях обмислил с необходимите му подробности.

Наблюдавах добичето, препречило стаята, и скоро се унесох в нерадостни мисли. Припомних си Фреди Уиджън, който по време на гостуването си в провинциално имение бил погнат от елзаска овчарка и се приютил върху някакъв гардероб. Та по този повод той ми обясни, че най-силно го уязвила непристойността на положението, ударът, нанесен на гордия му дух, ако разбирате какво искам да кажа, усещането, че той, наследникът на горди рицари, както можете с пълно право да го наречете, се спотайва върху гардероба заради прищявката на някакво си пършиво псе.

Същото беше и с мен. Не държа да раздувам непрекъснато фактите около родословното си дърво, но в края на краищата Устърови са дошли на острова с Вилхелм Завоевателя и са били много гъсти с него, а каква е ползата да движиш с нормандските завоеватели, ако свършваш като пленник на шотландски териер?

Тези размисли засилиха негодуванието ми и аз метнах един възкисел поглед към звяра.

— Джийвс, това е безобразие — започнах да изливам гласно тревогите си, — подобно животно да обитава спално помещение. Крайно нехигиенично е.

— Да, сър.

— Всички шотландци, дори най-добрите сред тях, вонят. Спомни си как леля Агатиният Макинтош ни усмърдя душата, докато се радваше на гостоприемството ми. Често съм ти споменавал този аспект на принудителното ми съжителство с него.

— Да, сър.

— А вонята на това тук е още по-плътна. Мястото му несъмнено е в конюшнята. По дяволите в края на краищата! Тази къща с шотландците на Стифи и тритоните на Гъси започва да прилича на Ноев ковчег.

— Да, сър.

— А въпросът има и друг аспект — загрях по темата аз. — Имам предвид опасността да се държи звяр с подобен характер и предразположение в спалня, откъдето може да се нахвърли върху всеки нищо неподозиращ новодошъл. Ние с теб успяхме да се погрижим за себе си във възникналата сложна ситуация, но ако бяхме някоя нервна камериерка?