Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Дори капка от кръвта ѝ беше отрова за него и всички други като него, проклятие, родено от белега на шията ѝ. Още един от Неговите дарове. Проклятието в кръвта ѝ я защитаваше от зъбите на Неговите войски и бе източник на онази постоянна болка във вените ѝ — глуха, но винаги там, неутихваща, напомняща за себе си, пронизваща с всеки удар на сърцето.
Избърса пръсти и превърза раната си с една ръка, като си помагаше със зъби, за да стегне възела.
Рафик сведе глава почтително, а Тарек продължи молитвите си.
Другите просто се взираха в оцапаните си с кръв кубинки. Бяха свързани с падналите воини от десетилетия, ако не и повече. Тя знаеше, че винят нея за смъртта им, също като Него. Ужасяваше се от наказанието, което Той щеше да ѝ наложи.
Загледа се през прозореца, представяше си Корза някъде там долу.
Жив.
Гневът закипя по-силно от болката в кръвта ѝ.
Магор реагира, като заръмжа през стената.
„Скоро“ — обеща му тя.
Но първо имаше работа в Цезарея. Представи си археоложката, размахваща мобилния си телефон в гробницата. Беше разпознала изражението на лицето ѝ — вълнение, примесено с отчаяние. Археоложката знаеше нещо.
Сигурна беше в това.
Но какво? Нещо, свързано с местоположението на книгата? Ако е така, дали е успяла да предаде тази информация, преди планината да рухне отгоре ѝ?
Единственият отговор се намираше в Цезарея.
Където отново щеше да тече кръв.
И този път нямаше да има сангвинист, който да я спре.
17.
— Корза?
Резкият, изпълнен с нетърпение глас на войника прекъсна мислите на Рун, който се бе обърнал към пустинята, скрит под качулката на расото си. Напрегна се, за да различи думите над влажното, примамливо туптене на сърцето на мъжа.
— Обърни се — нареди войникът. — Или ще те застрелям на място.
Сега и сърцето на жената заби по-бързо.
— Джордан! Не можеш просто да го застреляш.
Рун се замисли дали да не позволи на сержанта да го направи. Щеше да е по-лесно. Но кога ли пътят му е бил от лесните?
Обърна се към тях и им показа истинската си природа.
Жената залитна назад.
Войникът държеше оръжието насочено към гърдите му.
Рун знаеше какво виждат — потъмняло от кръв лице, потънало в сенки тяло. Единствено зъбите му блестяха на лунната светлина.
Усети как звярът в него запя. Воят напираше да се изтръгне на свобода. Оплискан с кръв, Рун се мъчеше с все сили да задържи звяра и полагаше също такива усилия да не избяга в пустинята, за да скрие срама си. Вместо това той просто вдигна ръце на нивото на раменете си. Трябваше да видят, че е невъоръжен — също както трябваше да видят истината.
Зашеметена, жената овладя първоначалния си ужас.
— Рун, ти също си стригой.
— В никакъв случай. Аз съм сангвинист. А не стригой.
Войникът се изсмя презрително, но оръжието му не трепна.
— Оттук не виждам никаква разлика.
Рун знаеше, че трябва да се унизи още повече, за да разберат. Мразеше самата мисъл за това, но не виждаше как иначе двамата щяха да излязат живи от пустинята.
— Моля ви, дайте ми виното — помоли.
Пръстите му трепереха от копнеж, докато протягаше ръка към наполовина заровената в пясъка манерка.
Жената се наведе да я вземе.
— Хвърли му я — нареди войникът. — Не го доближавай.
Тя се подчини с широко отворени кехлибарени очи.
Манерката падна на пясъка на една ръка разстояние от него.
— Мога ли да я взема?
— Бавно. — Войникът продължаваше да го държи на прицел; личеше си, че няма да се поколебае да изпълни дълга си.
Същото се отнасяше и за Рун. Без да сваля поглед от войника, той коленичи. Веднага щом пръстите му докоснаха манерката, се почувства по-добре. Жаждата за кръв избледня. Виното все още можеше да спаси и тримата.
Рун погледна към тях.
— Мога ли да се отдалеча в пустинята и да го изпия? След това ще ви обясня всичко.
„Моля ви — замоли се той. — Моля ви, оставете ми поне тази капка достойнство.“
Ала не бе писано да стане.
— Да не си помръднал — предупреди го войникът. — Остани на колене.
— Джордан, защо да не...
Войникът рязко я прекъсна.
— Още сте под мое командване, доктор Грейнджър.
По лицето ѝ пробягаха различни емоции, които приключиха с примирение. Явно и тя нямаше доверие на Рун. Остана изненадан колко го нарани това.
Вдигна манерката до устните си и я изпразни на една дълга глътка. Както винаги, виното опари гърлото му и премина като огън надолу. Той хвана кръста на гърдите си с две ръце и сведе глава.
Горещината на осветеното вино, на Христовата кръв, изгори въжетата, които го свързваха с това време и това място. Освободен и лишен от контрол над самия себе си, той се върна към най-големия си грях, неспособен да избяга от него, докато изкуплението в този свят не бъде изпълнено.