Принцеса с часовников механизъм

— Хенри е кръгла нула — отвърна консулът. — Всички знаем, че,

както казва поговорката: „в тоя дом кокошка пее". От Хенри никога не се е

очаквало да се намесва и той не го прави. Но същото важеше и за Шарлот.

От нея се очакваше да е покорна и да се подчинява на желанията ми. В

това отношение тя ме разочарова дълбоко.

— Вие я подкрепихте против баща ни — избъбри Гейбриъл на един

дъх и веднага съжали. Гидеон го стрелна със сърдит поглед, който сякаш

му казваше да замълчи, и той сви ръце в скута си и стисна устни.

Веждите на консула подскочиха.

— Защо, може би, за разлика от нея, баща ви щеше да бъде покорен?

Пред мен имаше два лоши избора и аз се спрях на по-малкото зло. Все още

хранех надежда да я контролирам. Ала сега...

— Сър — прекъсна го Гидеон, използвайки възможно най-любезния

си глас. — Защо ни казвате всичко това?

—А! — рече консулът, поглеждайки през прозореца, по който се

стичаха дъждовни вадички. — Ето че пристигнахме. — Той почука по

стъклото. — Ричард! Спри пред „Сребърните стаи".

Гейбриъл стрелна с очи брат си, който сви недоумяващо рамене.

Разположен на „Пикадили Съркъс", „Сребърните стаи" беше клуб за

джентълмени и вариете с лоша слава. Посещаваха го жени със съмнителна

репутация, а освен това се говореше, че собствениците му са долноземци и

че в някои от вечерните „магически представления" всъщност има

истинска магия.

— Някога идвах тук с баща ви — рече консулът, когато и тримата

слязоха от каретата. Братята Лайтууд се взираха през ситния дъждец в

доста безвкусната фасада в италиански стил, която очевидно беше

присадена върху далеч по-скромните сгради, издигали се тук преди.

Имаше тройна лоджия и ярка синя боя. — След като полицията отне

лиценза на „Алхамбра", защото управлението допуснало в заведението да

се танцува канкан. Но разбира се, „Алхамбра" се държеше от мундани. Това

място е далеч по-добро. Е, ще влезем ли?

Тонът му не оставяше никакво място за възражения. Гейбриъл го

последва през сводестия вход, където пари смениха собствениците си и

всеки от тях получи билет. Гейбриъл изгледа своя с немалко учудване.

Беше под формата на реклама и обещаваше най-доброто забавление в

Лондон!

— Атлетически номера — четеше той на Гидеон, докато вървяха по

дълъг коридор. — Дресирани животни, демонстрации на сила,

гимнастици, циркови номера и вариететни певци. — Брат му си

мърмореше под носа. — И акробати — бодро добави Гейбриъл. —

Изглежда, че има жена, която е в състояние да сложи крака си върху...

— В името на Ангела, това място с нищо не е по-добро от евтините

вариетета на низшите класи — каза Гидеон. — Гейбриъл, не поглеждай

към нищо, освен ако не ти кажа, че може.

Младежът извъртя очи, когато брат му го улови за лакътя и го

повлече през това, което очевидно беше главният салон — огромна зала,