Под купола 1 част

— Бая шубета имало сред вас, така съм чувал. Да ви кажа честно, поуспокоих се. Ако положението наистина беше сериозно, щяха да изпратят рейнджъри.

— Педал! — промърмори един от морските пехотинци. — Педал!

Не беше кой знае какво, обаче Барби се окуражи и подвикна:

— Свободно, момчета. Свободно. Да си поговорим за това чудо тук.

Пехотинците нито продумаха, нито помръднаха. А той не искаше да се доближава повече до бариерата (или Купола). Не го побиха тръпки и косъмчетата на тила му не настръхнаха, но той знаеше, че онова нещо е тук. Усещаше го.

И го виждаше — онази ивица във въздуха. Нямаше представа как ще изглежда денем, но предполагаше, че ще е обагрена в червено — цветът на опасността. Готов беше да заложи всичките си спестявания — в момента малко над пет хиляди долара, че ивицата обхожда бариерата. „Като нашивка на ръкав“ — помисли си. Сви юмрук и почука върху черната линия — чу се звук, напомнящ потропване по стъкло. Един пехотинец подскочи.

— Май не бива да… — подхвана Джулия.

Той не ѝ обърна внимание. Започваше да се вбесява. През целия ден си търсеше повод да се вбеси и сега го беше намерил. Знаеше, че няма полза да си го изкарва на младежите — те просто изпълняваха нареждания, но му беше трудно да преглътне отношението им.

— Йо, тюлени. Помогнете на събрат!

— Млъкни, приятел! — Макар човекът да не се обърна, Барби знаеше, че е командирът на тези дружелюбни симпатяги. — Имаме строга заповед, затова спасявай се сам. При други обстоятелства с удоволствие щях да те черпя една бира или да ти сритам задника. Но не и тук, не и тази нощ. Какво ще кажеш?

— Ами ще кажа добре — отговори Барби. — Само че тая работа хич не ми харесва. — Той се обърна към Джулия: — Носиш ли си телефона?

Тя му го показа:

— Крайно време е да си купиш. Човек вече не може без мобилен.

— Имам си. Супермодел от магазин трета употреба. Много рядко го използвам. Оставих го в чекмеджето, когато се опитах да напусна града. Реших, че и тази вечер мястото му е там.

Джулия му подаде телефона си:

— Сам набери номера. Имам си друга работа. — Повиши глас, та пехотинците да я чуят: — Аз съм редакторката на местния вестник и искам да направя снимки. Особено на войници, загърбили град, изпаднал в беда.

— Госпожо, умолявам ви да не снимате — каза командващият — едър човек с широки плещи.

— Ами спрете ме!

— Знаете, че не можем. Подчиняваме се на заповеди.

— Ей, пехотинец — озъби се тя. — Вземи си заповедите, навий ги на фунийка, наведи се и ги заври там, където слънце не огрява.

Под безмилостната светлина Барби видя нещо забележително — устните ѝ бяха така свити, че приличаха на тънка линия, от очите ѝ струяха сълзи.