Под купола 1 част

— Навремето идвах тук за риба — промърмори Барби.

— Кълвеше ли?

— Много, но понякога въздухът смърдеше като мръсното бельо на боговете. Сигурно е от изкуствените торове. Така и не посмях да опитам улова.

— Не вони на тор, а на фарисейщина!

— Моля?

Тя посочи тъмния силует, скриващ звездите:

— Църквата на Христа Светия изкупител. Тяхна е и радиостанцията, която отминахме преди малко. Не си ли чувал за Радиото на Исус?

Барби сви рамене:

— Май съм виждал камбанарията. И за радиостанцията съм чувал. Няма начин да се спасиш от нея, ако живееш тук и притежаваш радиоапарат. Фундаменталисти ли са?

— В сравнение с тях закоравелите баптисти са невинни агънца. Самата аз ходя в Независимата църква. Не понасям Лестър Когинс, ненавиждам злорадите му проповеди: „Ха-ха, всички ще горите в пъкъла, само ние не.“ Често си задавам въпроса как могат да си позволят мощна радиостанция.

— Подаяния от признателните енориаши?

Джулия изсумтя:

— Може да попитам Джим Рени. Той е настоятел.

Тя караше симпатична хибридна тойота „Приус“ — кола, каквато според Барби не пасваше на предана републиканка, при това собственичка на вестник (от друга страна, май подхождаше на привърженичка на Независимата църква). Всяка коза за свой крак, нали така? Важното беше, че автомобилът се движеше и радиото работеше. За жалост обаче в този район сигналът на Исусовото радио беше толкова силен, че заглушаваше другите станции на ултракъси вълни. А тази вечер по него излъчваха някакви църковни пиеси за акордеон, от които Барби получи главоболие. Звучаха като полки, изпълнявани от оркестранти, умиращи от бубонна чума.

— Пробвай на средни вълни — предложи Джулия.

Той се подчини, но попадаше все на нощни предавания с много говорене, докато накрая улучи някаква спортна станция. Коментаторът съобщи, че преди мача между „Ред Сокс“ и „Маринърс“ на Фенуей Парк е било обявено едноминутно мълчание заради жертвите на „събитието в Западен Мейн“.

— Събитието — изсумтя Джулия. — Какво друго може да се очаква от спортен коментатор? Вземи изключи пустото радио.

На около два километра след църквата видяха зарево между дърветата. Щом излязоха от поредния завой, попаднаха под светлините на мощни прожектори. Два бяха насочени към тях, други два — към небето. Всяка дупка на пътя се виждаше като под микроскоп. Стволовете на брезите приличаха на призраци дългучи. Барби изпита усещането, че с Джулия са актьори в криминален филм от четирийсетте години на миналия век.

— Спри, спри, спри! — извика. — По-нататък е опасно. Наглед няма преграда, но повярвай, че е там. В най-добрия случай ще взриви цялата електроника на колата ти.

Тя се подчини и двамата слязоха. За миг останаха до колата, примижавайки срещу силната светлина. Джулия вдигна ръка да засенчи очите си. Отвъд прожекторите бяха паркирани два военни камиона с кафяви брезентови покривала. За по-сигурно шосето беше препречено и от магарета за рязане на дърва, укрепени с чували с пясък. В мрака равномерно бучаха мотори — не един, а няколко генератора. Барби забеляза, че дебелите електрически кабели на мощните прожектори се губеха в гората, където между дърветата проблясваха други светлини.