Миг преди никога

— Не, всъщност искам да обясня.

Той изглежда доволен, но го прави почтително.

— Познавам я още от втори клас — започвам аз — и не мислех, че нещо може да развали приятелството ни, но много сбърках — поклащам глава, възмутена само от мисълта за това.

— И какво стана?

— Тя предпочете приятеля си вместо мен.

Мисля, че той очакваше по — дълго обяснение и аз възнамерявах да разкажа нещо повече, но просто така се получи.

— Ти ли я накара да избира? — пита той и многозначително повдига вежди. Извръщам глава и го поглеждам.

— Не, изобщо не беше така — въздъхвам тежко и продължително. — Една нощ приятелят й Деймън ме завари сама, опита се да ме целуне и ми каза, че ме иска. Съвсем неочаквано Натали ме нарече лъжлива кучка и каза, че не иска никога повече да ме вижда.

Андрю кима бавно, за да ми покаже, че сега всичко му е ясно.

— Неуверено в себе си момиче — казва той. — Вероятно е с него от дълго време, нали?

— Ами да, от около пет години.

— Тази твоя най — добра приятелка ти вярва, не смяташ ли?

Гледам го с недоумение.

Той кима.

— Тя наистина ти вярва. Помисли, познавала те е почти през целия си живот. Мислиш ли наистина, че ще зареже приятелството ви просто така, защото не ти е повярвала?

Продължавам да недоумявам.

— Но тя го направи — казвам аз. — Направи точно това.

— Не — каша той. — Това е просто реакция, Камрин. Не иска да повярва, но същевременно знае, че е вярно. Трябва й време да помисли върху това и да го приеме така, както си е. Тя ще се върне при теб.

— Е, да, ама докато го стори, аз пък мога и да не я искам.

— Може би — казва той, дава десен мигач и преминава в друга лента, — но според мен ти не си от тези.

— От тези, които не могат да прощават ли?

Той кима.

Профучаваме покрай един едва пъплещ тир и заставаме пред него.

— Не знам — казвам, колебливо аз. — Не съм такава, каквато бях преди.

— И каква беше?

И в това дори не съм много сигурна. Нужна ми е секунда, за да намеря начин да не споменавам за Иън.

— Бях весела, дружелюбна и аз... — изведнъж избухвам в смях при спомена за това... — И всяка зима тичах гола през замръзващо езеро.

Красивото лице на Андрю се оживява още повече.

— Леле! — възкликва той. — Мога да си го представя.

Аз го первам през ръката. Винаги се усмихва. Прави се, че го боли, но знам, че не е така.

— Беше заради събиране на помощи за болницата в моя град — обяснявам аз — и го правеха всяка година.

 — Гола? — — освен че продължава да се хили, докато мисли за това,

изглежда и напълно объркан.

— Е, не съвсем гола — казвам, — а с цял бански и шорти в ледената вода, така че все едно, че си гол.

— Мамка му, когато се върна у дома ще се запиша и аз да събирам помощи за болници — казва той и тупва волана. — Не съм знаел какво изпускам. Укротява леко усмивката си и ме поглежда.

— И защо това е нещо, което си правела, а вече не го правиш?

 — Защото Иън беше този, който ме накара и с когото го правехме в продължение на две години. —