Миг преди никога

Кимам.

— Ами да, вървят много пеша и си мисля, че обувките им бързо се износват. Докато вървят, краката започват да ги болят и когато видят някоя обувка — вероятно от онези изхвърлени от разгневеното маце (соча го, за да включа и неговото предположение), която изглежда по — читава от тяхната, я разменят.

— Това е глупаво — казва Андрю.

Изпуфтявам и се правя на обидена.

— Би могло да се случи! — смея се, протягам се и го первам по ръката.

Той само ми се усмихва.

Продължаваме нататък, като всеки излиза с още по — глупава теория от предишната.

Не си спомням кога за последен път съм се смяла толкова.

Най — накрая, близо два часа по — късно, стигаме обратно в Денвър. Това е много красив град на фона на обширни планини, които изглеждат като с бели облаци по върховете, разпрострели се през яркосиния хоризонт. Все още е твърде рано, а слънцето свети с всичка сила.

Когато навлизаме в центъра на града, Андрю намалява скоростта и започваме да пълзим с четиридесет мили.

— Ти трябва да ми кажеш накъде да продължим — казва той, когато стигаме до друг вход за магистралата.

Поглежда и трите направления, а после и мен.

Заварена неподготвена, бързо оглеждам всяка посока и колкото повече приближаваме до момента, в който трябва да сме решили окончателно, толкова по — бавно започва да кара той.

Тридесет и пет мили в час.

— Какво да бъде? — пита Андрю и зелените му очи проблясват весело и малко закачливо.

Чувствам се толкова изнервена! Като че ли са ме накарали да избирам кой кабел да отрежат, за да обезвредят бомба.

— Не знам! — викам аз, но се усмихвам широко и нервно.

Двадесет мили в час. Хората ни свирят с клаксоните, а един в червена кола профучава покрай нас и ни показва среден пръст.

Петнадесет мили в час.

Ух! Не мога да издържа на напрежението! Като че ли ми се иска да се пръсна от смях, но го задържам в гърлото си.

 — Пибиб! Пибиб! Пибиб! Да ти го начукам! Разкарай се от пътя, задник такъв! —

Всичко това върви зад гърба на Андрю, но той продължава да се усмихва.

— Натам! — крещя накрая аз и соча с ръка към източния вход за магистралата.

Квича от смях и се смъквам още повече в седалката, за да не може някой да ме види. Толкова съм изнервена.

Андрю дава ляв мигач и с лекота преминава в лявата лента, като се провира между две други коли. Успяваме да преминем на жълт светофар, преди да стане червен, след секунди сме на друга магистрала и Андрю отново дава газ. Нямам никаква представа в каква посока се движим, знам само, че вървим на изток, но накъде точно все още е неясно.

— Е, не беше толкова трудно, нали? — казва той и ме поглежда усмихнат.

— Ободрително, някак си — казвам аз и пак избухвам в смях. — Ама ти наистина ядоса тези хора.