Миг преди никога

Вече сме стигнали твърде далеч.

Знам, че трябваше да зарежа тази работа още на автогарата и да й купя билет за самолет в първа класа за вкъщи, за да бъде задължена да го използва, защото струва много пари, после да й извикам такси и да накарам да я оставят на летището.

В никакъв случай не трябваше да й позволя да тръгне с мен, защото сега знам, че няма да мога да я оставя да си тръгне. Трябва първо да й покажа. Това е задължително. Трябва да й покажа всичко. Накрая, след като всичко е казано и направено, може да се почувства наранена, но поне ще е способна да се върне обратно у дома в Северна Каролина с нещо повече, което да търси занапред в живота си.

Вземам кутията за обувки от ръцете й, слагам отново капака и я оставям в разтворения сак. Тя ме наблюдава как отварям най — горното чекмедже на дрешника и вземам оттам няколко чифта чисти боксерки и чорапи, които също напъхвам в сака. Всички основни неща, нужни за хигиената ми, са в другия сак в колата, който носех с мен в автобуса.

Нарамвам презрамката на сака и я поглеждам.

— Готова ли си?

— Предполагам — отвръща тя.

— Я почакай, предполагаш ли? — питам и пристъпвам към нея. — Или си готова, или не си.

Тя ми се усмихва с красивите си, кристално сини очи.

— Да, определено съм готова.

— Добре, но защо се поколеба?

Тя поклаща леко глава, за да ми каже, че греша.

— Не е имало никакво колебание — казва. — Просто всичко това е... странно, не мислиш ли? Но по някакъв добър начин.

Изглежда така, сякаш се опитва да се справи с някакви свои мисли — очевидно те много я измъчват.

— Права си. Наистина е странно. дори доста странно, защото не е нормално да направиш ей така нещо толкова необичайно за теб — взирам се в очите й и я принуждавам и тя да погледне в моите. — Но тъкмо в това е целият смисъл.

Усмихва ми се по — ведро, като че ли думите ми разклащат някакво малко звънче в главата й.

Кимва я казва шеговито и с нетърпение:

— Ами, какво чакаме тогава?

Връщаме се обратно в коридора, но миг преди да се спуснем по стълбите, аз спирам.

— Почакай.

Тя ме чака в началото на стълбите, аз се връщам обратно, минавам покрай спалнята ми и се отправям към стаята на Ейдън. Неговата стая е също толкова покъртителна, колкото и моята. Виждам акустичната му китара, подпряна на далечната стена, отивам там, грабвам я за дръжката и излизам заедно с нея.

— Свириш на китара, така ли? — пита Камрин, докато слизам заедно с нея по стълбите.

— А ми да, малко.