Версия Пеликан

— Да, Дарби. Съжалявам. Той е бил самичък в колата, нали така?

— Да.

— Къде се ударихте? — Подаде й кърпичка и тя избърса очите си.

— Паднах върху нещо. Имаше два взрива и вторият ме повали на земята. Не си спомням всичко подробно. Кажете ми, моля ви, кой е Рупърт?

— Нямам представа. Не познавам полицай на име Рупърт, а на площадката нямаше ченге с каубойски ботуши.

Пресечка и половина тя обмисляше чутото.

— Какво работеше Калахан?

— Професор по право в Тулейн. Аз следвам там.

— Кой би желал да го убие?

Тя впери поглед в светофарите и поклати глава.

— Сигурен ли сте, че е било нарочно?

— Няма никакво съмнение. Използвали са много мощен експлозив. Намерихме парче от крака му набито в желязна ограда на осемдесет стъпки от паркинга. Съжалявам, нали разбирате. Бил е убит.

— Може някой просто да е сбъркал колата.

— По принцип винаги е възможно. Ще проверим всичко. Вие би трябвало да бъдете с него в колата, нали така?

Тя се опита да заговори, но не успя да сдържи сълзите си и зарови лице в кърпичката.

Той спря между две линейки близо до входа за спешни случаи и остави сините светлини да светят. После бързо я вкара в някаква мръсна стая, където седяха петдесетина души, всеки с някаква болка или страдание. Дарби си намери свободно място близо до чешмичката. Олсън заговори с жената зад стъклената преграда и нещо повиши глас, но Дарби не можа да разбере какво казва. Момченце с окървавен пешкир около крачето плачеше в скута на майка си. Чернокожо момиче се канеше да ражда. Наоколо не се виждаше нито лекар, нито сестра. Никой не бързаше.