Версия Пеликан

— Кой е Томас, мис? — запита чернокожият.

— Томас Калахан — отвърна тихо тя, като че ли всички го познаваха.

— Той в оная кола ли беше?

Кимна и затвори очи. Сирените виеха на почивки и в промеждутъците тя чуваше разтревожените викове на мъжете и пращенето на огъня. Усещаше миризмата на изгорено.

Втората и третата пожарна пристигнаха с надути клаксони от различни посоки. Някакъв полицай се мъчеше да си пробие път през тълпата.

— Полиция. Дайте път. Полиция. — Той разблъскваше всичко около себе си, докато накрая не стигна до нея. Коленичи и размаха под носа й някаква значка.

— Сержант Рупърт, госпожо. От полицията на Ню Орлиънс.

Дарби го чу, но не реагира. Беше пред погледа й, тоя Рупърт с бухналата къдрава коса, шапка за голф и черно яке с някакви златни букви отпред. Тя се взираше невиждащо в него.

— Това вашата кола ли е, госпожо? Някой каза, че е вашата.

Тя поклати глава. Не.

Рупърт я стисна за лактите и се опита да я изправи. Нещо й говореше, питаше я дали е добре и същевременно я теглеше нагоре, а това дяволски болеше. Главата й беше счупена, разцепена, размазана, тя беше в шок, но този грубиян пет пари не даваше за това. Дарби стоеше права, но коленете й нямаше да могат да я удържат, щеше да падне. А оня продължаваше да пита дали е добре. Чернокожият го гледаше с ужас, сякаш беше някой луд.

Ето че краката проработиха и тя и Рупърт поеха през тълпата, минаха зад една пожарна, заобиколиха друга и спряха пред кола, която по нищо не личеше, че е полицейска. Дарби наведе глава и се насили да не поглежда към паркинга. Рупърт бърбореше непрекъснато. Нещо за някаква линейка. Той отвори предната врата и внимателно й помогна да седне.

Друго ченге клекна до нея и започна да задава въпроси. Беше с дънки и каубойски ботуши с остри носове. Дарби се наведе напред и стисна с две ръце главата си.

— Струва ми се, че се нуждая от медицинска помощ — рече тя.

— Разбира се, госпожо. На път е. Само няколко въпроса. Как се казвате?

— Дарби Шоу. Мисля, че съм в шок. Вие ми се свят и имам чувството, че трябва да повърна.

— Линейката вече е тръгнала. Това там вашата кола ли е?

— Не.

Друга полицейска кола със знаци и надписи, и светлини, закова със свистене пред Рупърт. А той изведнъж изчезна. Полицаят каубой рязко затвори вратата и тя остана съвсем сама. Дарби се наведе напред и започна да повръща. После заплака. Беше й студено. Бавно отпусна глава на седалката на шофьора и се сви на кълбо. Тишина. После мрак.