Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Спряхме на светофара и посочих хотел с варовикова фасада и три ролс-ройса „Фантом“, паркирани отпред.
- „Плаза Атене“ - казах. - Можем да пием кафе там.
- Изглежда скъп - отвърна той, без да си дава сметка, че много скоро ще разбере истинското значение на тази дума.
Минахме през въртящата се врата и през мраморното фоайе и влязохме във величествената галерия. Оттам през висока врата се излиза в един от най-красивите вътрешни дворове в Париж, изцяло затворен от четири страни с покрити с бръшлян стени, с прозорци на хотелските стаи.
Потъналите в зеленина балкони бяха закрити с червени навеси и долу гостите виждаха концертен роял, старателно подрязани декоративни храсти, плеяда руски олигарси и друг евробоклук. Седнахме на маса в дъното, почти изцяло скрита от поглед, и обръгналото ченге започна да обяснява как е разконспирирало легендата на един от най-тайните агенти на света.
Макар и да не го разказа толкова подробно, бързо стана ясно, че раните, които е получил, когато е влязъл в онази сграда, са много по-сериозни от натрошеното бедро. Единият му дроб колабирал - предположих, че от друг куршум, - гръбнакът му бил засегнат, а заради удар в главата се наложило да лежи в реанимация три седмици.
Първата седмица било под въпрос дали ще оцелее и Марси стояла неотлъчно до него. Някак си тя и лекарите успели да отпушат изхода на пещерата и в края на краищата го преместили в отделение за пациенти, които имат нужда от особени грижи. Там станало ясно, че заболяванията му не са само физически. Пропастта, в която бил надзърнал, като че ли го била лишила от желание да говори и от чувства. Може да е било уплаха, може да е било панически страх, може да е имало някой, когото не е успял да спаси - не обясни, - но това, което видял в онази сграда, го накарало да остави голяма част от себе си в миналото.
- Бях жив, но бях само сянката на човека, който отиде на работа сутринта в онзи ден - каза той тихо. - Претръпването, емоционалното изключване бяха по-лоши от физическите рани - не само за мен, а и за Марси.
Дори любовта на жена му не успяла да го накара да обърне лице към светлината и бях сигурен - при все че самият той никога не използва този термин, - че е страдал от това, което някога са наричали травматична невроза, а сега е посттравматичен стрес синдром. След седмици на медикаменти за третиране на тревожността без особен резултат лекарите предположили, че ако се прибере у дома, шансовете да се възстанови емоционално ще са най-добри. Вероятно им е било нужно болничното легло.
Марси отделила два дни, за да подготви апартамента им - приспособила един ъгъл от спалнята за сеансите му по физиотерапия, сложила там любимите му книги, музика и всичко останало, което си мислела, че може да го ангажира.
- Не се получи - каза той. - Бях натрупал твърде много гняв и чувство за вина - „вината на оцелелия", както го наричат психолозите.
Чак сега си дадох сметка, че при инцидента сигурно са загинали хора - партньор, може би двама души от екипа му. Не държах да го питам, а и нямаше време - той бързаше.
Каза, че надеждите на Марси да възстанови здравето му с любов скоро били задушени от ужасния данък, с който психическите разстройства облагат и най-добрите взаимоотношения.
Понеже бил ранен при изпълнение на служебния дълг, Марси не трябвало да се тревожи за медицинските разноски и след три убийствени за психиката седмици най-накрая намерила номера на дом за специализирани грижи на север, в щата Ню Йорк. В най-мрачните моменти се питала дали ако приемат мъжа ѝ, изобщо някога ще се прибере у дома.
Присъствал съм на достатъчно срещи на анонимните алкохолици, за да знам, че са нужни около двайсет минути, та някой да стане и да каже, че трябва да стигнеш дъното, за да можеш да се оттласнеш и да започнеш да се изкачваш. Така станало и с Марси една късна вечер, когато започнала да попълва формулярите, изпратени от фондация „Благополучие“ в Хъдсън Фолс.
Бен бил заспал в съседната стая - и сънувал как умират хора отново и отново, - а въпросникът я върнал назад, към безброй споделени преживявания, и тя установила, че вече няма сили. Не го знаела, разбира се, но най-накрая била стигнала дъното. Един от въпросите се отнасял за вещите, които пациентът би искал да вземе със себе си. Нищо, отговорила тя - нямало никакъв смисъл, тя вече била опитала да му осигури всичко. Обаче се вгледала в думата и й хрумнала странна мисъл. „Нищо“ - повторила тихо.