Адвокатът с кучето

Не бях очарован от това, но премълчах.

Никога не бях я виждал, но разпознах Кати Брайънт моментално. Двайсет и седем годишна жена с опустошено от мъка лице. Не онази, която изпитваш през първите часове, дни и седмици, след като си научил ужасната новина, а мъката, която оставя следите си след месеци нестихваща болка. Научила се е да контролира емоциите си, но усилията я изтощават и й става все по-трудно да събере силата, нужна й да издържи адските моменти насаме.

Бях й се обадил да поговорим за смъртта на съпруга й в Ирак и отначало тя се опита да ме насочи към адвоката си. Той я представлявал при наследяването на имота на Алекс и при договарянето с правителството относно делото, което искала да заведе за престъпно нехайство.

Накрая я убедих, че се интересувам повече от причината за атентата, отколкото от финансовите последици от него, и тя се съгласи да се срещнем. Избра да се видим в ресторантьорския двор на Гардън Стейт Плаца Мол в Парамъс — обширна площ със заведения за бързо хранене, които колективно съдържаха повече холестерол, отколкото една средностатистическа страна от третия свят.

Закъснях с няколко минути, защото паркирах доста далеч. След това трябваше да дешифрирам картата на мола, която услужливо ми показваше със стрелкичка къде се намирам.

Кати седеше на една маса и след като се поздравихме, аз взех две кафета.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем — казах, след като най-сетне се настаних.

— Не съм сигурна какво искате.

Пуснах очарователната си усмивка, която е най-гарантираното средство за борба с опасенията.

— Аз също — отвърнах. — Просто задавам въпроси, докато някой не ми даде отговор, който да мога да използвам.

— Добре.

— Опасявам се, че ще ви питам за обстоятелствата около смъртта на съпруга ви. Надявам се да нямате нищо против.

— Когато мислите денонощно за нещо, говоренето за него не влошава особено положението.

Кимнах разбиращо, макар да ми бе трудно да проумея през какво е преминала.

— Някой от правителството даде ли ви обяснение за случилото се?

Тя кимна.

— Да, през първата седмица се обадиха от Министерството на отбраната. Потърсиха ме и по-късно, след края на разследването.

— И какво казаха?

— Момичето се взривило, за да убие министъра на петрола, а Алекс и господин Фриймън били на неподходящото място в неподходящото време. И макар да били взети всички мерки, страната била опасна и не всеки побъркан можело да бъде спрян.

— Значи не са признали небрежност от тяхна страна?

— Не. Адвокатът ми каза, че няма да го направят, и те наистина не го направиха. Всъщност не казаха повече от онова, което можех да прочета и във вестника. Не че чета вестници — добавя тя след кратка пауза.

— Защо Алекс замина за Ирак?

— Защото господин Фриймън го помоли. Алекс го боготвореше.