Стъклени къщи

О, по дяволите!

— Татко — каза тя на глас. — О, не… трябва да се обадя по телефона. Може ли?

— На родителите ти ли? Разбира се. Извънградски…

— Да, знам, ще платя. Благодаря.

Тя взе безжичния телефон и набра номера у дома. Звънна пет пъти, после се включи секретарят. „Здравейте, вие се свързахте с Лес и Катрин Денвърс и дъщеря им Клеър. Оставете съобщение!“ Записът бе направен от майка й с ведър и делови глас. Когато чу сигнала, Клеър изведнъж много се уплаши. Може би просто са излезли да пазаруват. Или…

— Здравейте, мамо, татко, Клеър е. Просто исках да ви… чуя. Предполагам трябваше да се обадя по-рано. Онази злополука в лабораторията не беше нищо сериозно. Не искам да се тревожите за мен, всичко е наред. Наистина.

Облегнат на рамката на вратата, Майкъл правеше смешни гримаси. Това някак си по прилягаше на Шейн. Тя му се изплези.

— Ами просто… просто исках да ви кажа всичко това… Обичам ви. Чао.

Тя затвори. Майкъл рече:

— Трябва да им кажеш да дойдат и да си те приберат вкъщи.

— И да ви зарежа в тая бъркотия? Тя е заради мен. Шейн се замеси заради мен. Сега, когато Моника знае, че се е върнал…

— О, повярвай ми, не подценявам опасността, в която се намираме, но ти все още можеш да си отидеш. И трябва. Ще опитам да убедя Шейн да замине също. Ева… Ева няма да си отиде, а би трябвало.

— Но… — Така ще останеш сам, помисли си тя. Съвсем сам. Майкъл не можеше да се измъкне. Никога.

Майкъл погледна през прозореца. Небето бавно променяше цвета си от среднощното синьо към бледосиния цвят на зората.

— Времето ми изтече — каза той. — Обещай ми, че няма да ходиш с Ева довечера.

— Не мога.

— Клеър.

— Не мога. Съжалявам.

Той нямаше време да спори, макар че му се искаше. Отдалечи се по коридора; тя чу вратата на спалнята му да се затваря и се замисли за това, което бе видяла на долния етаж в дневната. Не бе сигурна как ще го преживее, ако й се налага всеки ден да го гледа — изглеждаше много болезнено. Предполагаше, че най-лошото бе да знае, че ако бе жив и можеше да се разхожда денем, щеше да попречи на Шейн да извърши онова.

„Нямаше да се наложи, ако се бе намесил и ми бе пазил гърба!“, му бе изкрещял Шейн и това сигурно го бе наранило повече от смъртта.

Клеър пак се захвана за работа. Очите й горяха, мускулите я боляха, но дълбоко в себе си се чувстваше щастлива, че най-после върши и нещо друго, освен да защитава само себе си — сега защитаваше и други хора.

В случай, че се справи успешно.

Странно, но бе убедена, че ще се справи. Просто знаеше.

Реши, че наистина е откачалка.