Насрещен вятър

Джон Харис поклати глава.

— И аз бих желал да знам.

— Аз… се надявах да освободя пътниците веднага щом слезете — каза Крейг, като се озърна към съседния салон.

В този момент командирът на базата се появи до него със същата новина и същия въпрос.

— Господин президент, засега нямам конкретни заповеди нито от Вашингтон, нито от преките си началници. Опитвам се да съобразя как да постъпя.

— Приближават ли се към нас? — попита Харис.

Командир Суонсън поклати глава.

— Все още не смеят да нахлуят в зоната. Онази кола, която мина през портала, беше моята. Исках да е в готовност.

— Боях се, че е на местните власти — обади се Шери.

— Сър — продължи флотският капитан, — според мен за момента и двете страни са в задънена улица. Ако нещо не ги накара да променят мнението си, италианците няма да припарят до пистата, а онзи Камбъл…

— Уилям Стюарт Камбъл, капитане. Светило на международното право от Великобритания, рицар на Британската империя и много опасен противник.

— Разбрано. Ако италианците не се поддадат на натиска, той е безсилен, докато вие сте тук.

— В самолета, искате да кажете?

— Да, сър.

— Но това е цивилен самолет и командир Дейтън трябва да достави пътниците си в Рим. Има ли в базата място, където ще съм в безопасност?

Капитан Суонсън поклати глава и по лицето му се изписа тревога.

— Не… сър. Нали разбирате, мога светкавично да ви настаня в адмиралския апартамент, но той не е тук, до пистата. Нещо по-лошо, намира се в първа зона. За да стигнем дотам, трябва да ви преведа през цивилна италианска територия, над която не разполагам с никаква власт. Единственото място, където мога да ви защитя, е летищната част. Пистата. Тук.