Рицарят на Бялата дама
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят на Бялата дама». Краткое содержание книги:
Спас скептично погледна нагоре. Скалата беше по-висока от цял етаж, а повърхността й беше гладка като стена, очевидно от вековното й съприкосновение с горещата вода. Горе под свода тя правеше малка извивка, която се губеше навътре.
— Да влезем! — рече той. — Ама как? — Опипа стената: никъде нямаше нито една по-голяма издатина, на която човек да се опре или стъпи. Удари с кирката — нищо, скалата беше гранитна.
— Да те повдигнем! — предложи Елка.
Опитаха. Спас несръчно стъпи на раменете на Белия облак и Валери, но те не издържаха тежестта и се залюляха. Спас се катурна на земята и се перна по задника.
— Ама сте слабаци! — изохка той. — Де да беше тук Тото! Пет души ще издържи!
— Да не би да искаш да го включим в експедицията? — враждебно попита Валери.
— А как ще се качим иначе?
— Със стълба.
— Гениално! — рече Белия облак. — Ама откъде?
— Вижте какво: сега вече знаем къде е стената, нали? Да си вървим и утре вечер ще дойдем пак. Хем ще си починем и хем ще донесем стълба и въже!
— Стига дотогава да не дойде Гърбатко с другата експедиция! — промърмори Спас.
Погледнаха с дълбока меланхолия високата стена, зад която се криеше съкровището, и потеглиха назад.
Връщането бе значително по-леко и кратко. Бързо стигнаха до разклона, провериха дали язът държи, подсилиха го още с камъни и пръст, и после едва ли не тичешком се втурнаха към изхода, съпровождани от време на време от тъпите удари на свличанията: туп-туп-туп…
На изхода се спряха и затаиха дъх. Откъм града продължаваше да звучи джазовият тромпет, боровете шумоляха, на гарата пуфтеше локомотив.
Излязоха. Въздухът им се стори неземно сладък, звездите прекрасни.
След като се надишаха, поставиха решетката на място, замаскираха с пръст и едва тогава се отдръпнаха към саркофага на Касиус Клей, където закътаха екипировката.
— Сега да спим! — каза Валери. — До утре. И никакво дрънкане! Облако, ти се задължаваш да намериш стълба и въже!
Пръснаха се. Валери се спря под стаята си — беше тъмна и тиха. Позасили се и през прозореца се прехвърли вътре. В същия миг Лори ревна:
— Крррадец! Крррадец!
Добромир се размърда в леглото си и даже приседна със замаяни очи:
— К-к-какво? К-к-какво? — изпелтечи той уплашено.
— Няма нищо — успокои го Валери. — Дрънкалото си дрънка. Ей, Лори, мълчи, че ще те напляскам!
— Диктаторрр! — изтърси папагалът и обидено млъкна.
Добромир се зави сърдито презглава, а Валери веднага напъха калните си дрехи под леглото, набързо се изми и също си легна.
Ала дълго не можа да заспи. В главата му се въртяха образи от експедицията: тесните галерии, горещата река, гладката стена… Живо си представи утрешното проникване в Спаската пещера и първата среща със съкровището. Представи си и мансубите. Те лежаха заключени в старинно дървено ковчеже, а той, Рицаря на Бялата дама, го намираше и отваряше. И разгръщаше старите, цели единайсет века пергаментови свитъци, съхраняващи шахматната мъдрост на древността и надеждите за световния шампионат, и започваше да решава…
Математически и спортни изненади
На другата сутрин четиримата абдулабайци изглеждаха като сдъвкани и изплюти.
Пръв забеляза състоянието им Пепи.
— А бе вие не спите ли? — попита той. — Виждате ми се посърнали и отслабнали.
— Гладни сме — отвърна безцеремонно Белия облак. — Я дай една извънредна дажба енергани!
Пепи не каза нищо, пък и какво ли можеше да каже, и прескочи в стаята си. Отвори гардероба: средната лавица, където държеше продуктите, беше съвсем празна. Въздъхна, седна пред Че Гевара, погледна го изпитателно.
— Е, другарю — продума той, — какво би направил на мое място? — А Че Гевара свали пурата от устата си, усмихна се дружелюбно и отговори:
— Ти много добре знаеш какво се прави в такива случаи.
— Да — рече Пепи, — знам…
И като рече това, извади от чекмеджето албума с марките, разтвори го, внимателно отлепи от пластмасовите ъгълчета цялата серия от Гвинея-Бисау и още една италианска серия с изображението на Леонардо да Винчи, и бързо го затвори — не искаше да гледа опразнените страници, които приличаха на опустошени житни ниви…
Напъха марките в един плик и без да се обади никому, се спусна към града.
Магазинчето с фирма „Филателия“ още беше затворено, та Пепи трябваше дълго да чака, докато дойде продавачът — едно побеляло старче с очила, които едва се крепяха на края на носа му. Той дълго разглежда марките под лупа, клатейки глава и мърморейки: