Трубадур

— Значи в деня на сватбата ми трябва да умра, така ли?

Лежахме на голямото ѝ легло, тя с гръб към мен в обятията ми, а аз — с една идея по-чиста съвест.

— Ще дойдат за теб, бъди сигурна — отвърнах ѝ аз. — Друг е въпросът, дали ще успеят да те убият.

— Би трябвало да те мразя, нали? — рече Ирина. — Появяваш се изведнъж след осем години и заради теб ще очаквам да ме обезглавят на сватбения ми ден.

— Мразѝ ме, има защо.

— Не мога да те мразя — поклати глава тя. — Веднъж вече много те обичах и в сърцето ми е останало само добро чувство към теб. Разбирам ситуацията, в която си изпаднал — детството, което си имал, живота след това… Ти си продукт на обстоятелствата, не си злодей сам по себе си.

— Какво ще правим утре? — попитах я аз. — Времето ни изтича. Ако не те скрием до утре, вдругиден ще е късно.

— Какво ще правим тук и сега е по-важно — отговори Ирина, нежно се освободи от ръката ми и се завъртя към мен. В очите ѝ блестяха сълзи, а страните ѝ все още бяха влажни. Тя прокара длан по бузата ми и погали косата ми. След това изведнъж ме целуна и засмука долната ми устна. Опитах се да ѝ кажа да спре, но беше тъй настоятелна, че не ми трябваше много, за да се откажа. Тя обви тънките си ръце около врата ми, притисна тялото си в моето и продължи да ме целува, а аз отвръщах на ласките ѝ все по-пламенно. Скоро халатът беше изритан на пода, а дългата бяла нощница увисна от долния край на леглото.

Когато най-после се осъзнах, усетих нощния студ и потърсих опипом завивка, с която да покрия потните ни тела. Ирина се беше изтегнала по корем до мен с лице, заровено във възглавницата. Може би вече я гризеше съвестта, че е изневерила на бъдещия си съпруг под собствения му покрив. Щом се размърдах обаче тя разклати ханша си и започна леко да ме побутва с дупето си. Аз успях да намеря чаршаф под себе си, издърпах го, обгърнах ни с него и отново започнах да я целувам по врата, по ушите и надолу по гърба.

Десетина минути по-късно отново лежахме, този път — тя върху мен и усещах учестения ѝ дъх в ухото си.

— Онзи младеж не може да ни е чул, нали? — попитах я аз.

— Изключено — прошепна ми тя в отговор. — Стените са дебели, вратите са плътни, а и той трябва да е на приземния етаж.

— Годеникът ти може да се върне всеки момент — продължих аз.

Тя се засмя тихо.

— Отново изключено. Когато излиза нощем, никога не се прибира тук. Виждам го чак на обяд. Не знам къде замръква, дали при някоя друга, или в апартамента си в центъра. Казва ми, че го прави заради мен — срам го е от самия него, от това, на което прилича в шест сутринта. Мисля, че е фамилна обремененост — баща му е преминал през същото; поне така ме уверяваше бъдещата ми свекърва.

— Какво правиш с тези хора?