Трубадур

Ирина обаче вече имаше своя живот, в който аз бях моментен дразнител. Важното за мен бе, да опазя главата ѝ на раменете, а не дали съм имал възможност да бъда с нея. Трябваше да дам най-доброто от себе си, за да ѝ позволя да стане съпруга на друг.

Малко преди полунощ проникнах в къщата. Планът ми беше прост — щях да открия Ирина и съпруга ѝ и да ги предупредя за опасността. Надявах се, че ще ми повярват. Ограничението ми откъм време и ресурс не ми позволяваше повече от това.

Намирах се на около три метра от парадния вход, когато дочух какофония от шумове и се прилепих плътно до стената. Масивната входна врата се отвори с трясък и отвътре се изсипаха трима мъже. Двама от тях бяха познатите ми вече безделници, т.е. телохранители, а третия виждах за пръв път, поне на живо. Благодарение на интернет вече знаех, че покрай мен минава, изпълнен с раздразнение, самият Христо Костов.

— Неблагодарница! — изкрещя той, обръщайки се назад към къщата.

— Неблагодарник си ти! Къде си тръгнал?! — долетя отвътре глас, който можеше да бъде само на Ирина.

— Където си искам! — отвърна Костов. После нареди на единия от хората си:

— Докарай колата!

Мъжът се втурна към навеса и спря пред МЛ-а.

— Луд ли си, Христо, след два дни е сватбата ни! — Ирина се показа на входа. Носеше бяла сатенена нощница, която стигаше почти до глезените ѝ, и върху нея бе наметнала черно кимоно, изрисувано с флорални мотиви.

— Сватбата няма да избяга, имам си работа! — отвърна синът на Мидения крал и се качи в автомобила, който тъкмо бе спрял пред стълбището. Другият охранител го последва и те отпрашиха, оставяйки Ирина сама на входа.

Откъм морето духна силен вятър, развя дрехите ѝ и тя притисна ръце към себе си, затваряйки кимоното на гърдите си. От мястото си я виждах чудесно, този път съвсем отблизо. Вече бе почти тридесетгодишна и не можеше да скрие нито емоциите, нито умората от лицето си. Очите ѝ бяха зачервени, кожата около тях — подпухнала, намусеше ли се, гънките около устните го показваха ясно. О, тя бе все така красива, просто невинността ѝ бе опорочена от житейски опит и аз го четях по лика ѝ.

Тъкмо когато мислех да ѝ се разкрия, зад нея пристъпи друг от охранителите — доста по-млад от нея, с широк сплескан нос и честно лице, понечи да я прегърне през рамо, после отдръпна ръката си несигурно и рече:

— Хайде, госпожо, по-добре си легнете! За утре имате много планове!

— Госпожица съм, Румене, все още съм госпожица — рече тя, обръщайки се към него, и го потупа дружески по бузата. Той се изчерви и бързо се отдръпна. Когато Ирина се върна в къщата, този Румен излезе няколко стъпки напред, огледа двора с поглед, който му се е искало да нарече като на професионалист, последва Ирина и затвори вратата. Чух два пъти по две превъртания и глухите им стъпки навътре. Никакъв СОТ — отлично.