Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
Усмихвам се.
— Това е великодушно от ваша страна, милорд. Момичетата ще се радват да узнаят, че се ползват с вашето благоволение. Това ще означава за тях много повече от факта, че са включени в списъка на наследниците. Единственото, което искат вашите момичета, е да знаят, че баща им ги обича и признава. Те са благословени с такъв баща.
— Знам — казва той. — Показахте ми това. Бях изненадан.
— Изненадан ли? — повтарям.
Той изглежда смутен. За миг това го прави трогателно уязвим — един слаб баща, а не прокълнат тиранин.
— Винаги съм бил принуден да мисля за тях като наследници или узурпатори — казва, мъчейки се да намери думи. — Разбираш ли? Винаги е трябвало да мисля дали ги приемам като мои дъщери или ги отхвърлям. Трябваше да мисля за майките им, за ужасните ми войни с майките им, без да мисля за самите тях. Трябваше да ги подозирам, сякаш са ми врагове. Никога преди не се е случвало да бъдат при мен в двора, всички заедно, с брат си, и да гледам на тях, и на тримата, просто като на мои деца. Да ги виждам просто като тях самите.
Неимоверно, нелепо съм трогната.
— Трябва да се гордеете с всяко от тези деца — казвам му. — Можете да обичате всеки от тях като свое дете.
— Ти ми показа това — казва той. — Защото се отнасяш с Едуард като с малко момче, а с Елизабет — като с малко момиче, а с Мери — като с млада жена. Виждам ги през твоите очи. Виждам момичетата, без да мисля за отровните им майки, почти за пръв път.
Той взема ръката ми и я целува.
— Благодаря ти за това — казва много тихо. — Наистина ти благодаря, Катрин.
— Скъпи мой — откъсва се непринудено от устните ми.
— Обичам те — казва той.
А аз отговарям непринудено, без да мисля:
— И аз те обичам.
За миг седим хванати за ръце, сплотени в нежността, а после виждам как очите му се присвиват, когато пулсираща болка сграбчва цялото му тяло. Той стиска зъби, твърдо решен да не извика.
— Да ви оставя ли да си починете сега? — питам.
Той кимва. Антъни Дени моментално се изправя на крака, за да ме изведе от стаята, и в начина, по който хвърля поглед към краля без никакво любопитство, виждам, че е знаел всичко това, преди то да ми бъде обяснено. Дени е довереник и приятел на краля, един от най-приближените в кръга му. Сдържаната му увереност ми напомня да не забравям, че точно както намеквам, че семейство Хауард, Ризли и Гардинър са глупаци, служещи само на собствените си интереси, има и други хора, близки до краля, които биха могли да постъпят точно по същия начин с мен. И че Дени е един от няколко мъже, натрупали състояние, служейки при краля; които могат да разговарят с краля в най-интимните му моменти, и му шепнат насаме, точно както аз.
Позволявам си удоволствието да съобщя на дъщерите на краля, че отново ще бъдат принцеси. Разговарям с тях поотделно. Давам си сметка, че това ги превръща отново в съперници, и че те могат да наследят трона единствено при смъртта на брат си, че Елизабет може да го наследи единствено чрез не особено вероятното съчетание от смъртта на по-малкия си брат и на по-голямата си сестра.
Намирам я, заета с учение, в личните ми покои с братовчедка ѝ, малката лейди Джейн Грей и Ричард Кокс, техният възпитател, и я викам настрана да ѝ съобщя, че това е знак за благосклонността на баща ѝ. Разбира се, тя моментално се въодушевява от идеята за наследството си.
— Мислите ли, че една жена може да управлява кралство? — пита ме тя. — Самата дума предполага, че не може. Не се казва „краличество“, нали?
Остроумието на десетгодишното момиче ме кара да се усмихна.
— Ако някога бъдете призована да управлявате това кралство или което и да е друго, вие ще проявите куража на мъж и ума на мъж. Ще се наречете владетел — уверявам я. — Ще научите това, което всяка умна жена трябва да научи: как да усвоите силата и куража на мъж и въпреки това да знаете, че сте жена. Образованието ви може да бъде образование на принц, умът ви може да е умът на крал, можете да имате тялото на слаба и крехка жена и смелостта на крал.
— Кога ще стане това? Кога ще получа обратно титлата си?
— Трябва да се получи одобрение от Парламента — предупреждавам я.
Тя кимва.
— Съобщихте ли на лейди Мери?
Какъв Тюдор е тя, това малко момиче; това са въпроси на държавник: кога ще е официално? И на коя дъщеря е съобщено най-напред?
— Ще ѝ съобщя сега — казвам. — Чакайте тук.
Лейди Мери е в приемната ми: бродира част от олтарна покривка, която изработваме заедно. Оставила е изработването на скучното синьо небе на една от дамите, а самата тя работи върху по-интересните цветя, които ще образуват бордюра. Всички се надигат и правят реверанс, когато влизам от личните покои, и аз им давам знак, че могат да седнат и да продължат с работата си. Джоан, съпругата на Антъни Дени, чете от ръкописа на нашия превод на псалмите на Фишър, а аз правя знак на лейди Мери да дойде в нишата на еркерния прозорец, за да можем да разговаряме необезпокоявани. Сядаме на пейката в прозоречната ниша, коленете ни се докосват, сериозният ѝ поглед е прикован върху лицето ми.