Укротяването на кралицата

— Скъпи съпруже, много ли ви боли? — питам го.

Той кимва.

— Не могат да направят нищо — казва гневно. — Не знаят нищо.

Доктор Бътс, който се съвещава разтревожено с аптекаря, вдига поглед, сякаш знае, че ще трябва да поеме вината.

— Същият проблем ли е? Старата рана? — питам предпазливо.

Кралят кимва.

— Казват, че може да се наложи да я обгорят — поглежда ме така, сякаш мога да го спася. — Моля се това да ми бъде спестено.

Ако обгорят раната, ще притиснат нажежено до червено желязо към нея, за да отстранят инфекцията. Това е истинска агония, по-ужасна, отколкото жигосването на престъпник с буквата „К“ като „крадец“. Това е безмилостна жестокост към невинен човек.

— Нима ще е необходимо? — питам настойчиво доктор Бътс.

Той поклаща глава: не знае.

— Ако можем да дренираме раната и да се постараем да не се затваря, тогава състоянието на краля може да се подобри отново — казва. — Преди винаги сме успявали да я прочистим без обгаряне. Не бих го предприел необмислено. Сърцето му… — гласът му заглъхва. Предполагам, че изпитва ужас при мисълта да причини такъв шок на едрото, отровено тяло на Хенри.

Вземам ръката на Хенри и усещам как хватката му се затяга.

— Не ме е страх от нищо — казва той предизвикателно.

— Зная — казвам успокоително. — Вие сте смел по природа.

— А това не е нещо породено от старост или лошо здраве. Не е болест.

— Рана от турнир, нали? Преди години?

— Да, да, така беше. Нараняване по време на развлечение. Рана на млад човек. Безразсъден, бях безразсъден. Безстрашен.

— И не се съмнявам, че след по-малко от месец отново ще яздите — все така дързък и безстрашен — казвам с усмивка.

Той ме притегля по-близо да себе си.

— Знаеш, че трябва да мога да яздя. Трябва да поведа войниците си към Франция. Трябва да се оправя. Трябва да се изправя на крака.

— Сигурна съм, че ще успеете — казвам, бързо изричайки непринудено лъжата. Изобщо не съм сигурна, че ще се оправи. Виждам, че от дренажа на раната ужасната гной капе в леген на пода, вонята ѝ е по-лоша, отколкото миризмата на мърша. Виждам голяма стъкленица, по чиито стени пълзят черни гладни пиявици. Виждам масата, осеяна със стъкленици и шишета, хавани и чукала, и как аптекарят отчаяно бърка отвари, виждам и разтревожените лица на двамата най-изтъкнати лекари в Англия. Грижила съм се за умиращ съпруг преди, и спалнята му изглеждаше така, но Бог е свидетел, че никога преди не съм помирисвала такава воня. Това са изпарения от мирис на гниеща плът, като в костница.

— Седни — нарежда ми кралят. — Седни до мен.

Преглъщам отвращението си, а един паж ми донася стол.

Кралят седи на големия си, допълнително подсилен стол, подпрял ранения си крак на ниско столче, увит в чаршафи в опит да възпре миризмата, в опит да скрие, че кралят на Англия бавно се разлага.

— Ще посоча наследниците си — казва той тихо. — Преди да замина за Франция.