Укротяването на кралицата

— Милорд? Какво е желанието ви?

— Какво според теб ще бъде правилно? — пита ме той.

— Мисля, че няма нужда такъв силен и млад крал като вас изобщо да се безпокои — лаская го.

Той посочва към крака си.

— Аз съм половин човек — казва горчиво.

— Ще се оправите. Отново ще яздите. Вие сте здрав и силен като човек на половината на вашите години. Винаги се възстановявате. Имате тази ужасна рана и живеете с нея, надвивате я… Виждам как я побеждавате като враг, ден след ден.

Той е доволен.

— Те не мислят така — кимва раздразнено към вратата. — Мислят за смъртта ми.

— Те мислят само за себе си — казвам, осъждайки ги като цяло, за да запазя собственото си положение. — Какво искат?

— Искат преимуществото да бъде на страната на собствените им родственици — казва той кратко. — Или на техния кандидат. И всички до един се надяват да управляват кралството, управлявайки Едуард.

Бавно кимвам, сякаш неприкритата амбиция на придворните е печално разкритие за мен.

— А какво мислите вие, милорд? Нищо не е по-важно от това, което вие смятате за правилно.

Той се размърдва и трепва от болката. Навежда се малко по-близо и казва:

— Наблюдавам те.

Думите му отекват в главата ми като предупредителна камбана. Наблюдава ме. Какво е видял? Свитъкът с ръкописа, изпратен за преписване? Сутрините, посветени на учене с двете принцеси? Моя повтарящ се кошмар за затворени врати на върха на влажно стълбище? Еротичните ми блянове за Томас? Може ли да съм говорила насън? Възможно ли е да съм произнесла името му? Дали съм била такава глупачка, че да промълвя името на друг мъж, докато лежа до краля?

Преглъщам на сухо.

— Така ли, милорд?

Той кимва.

— Наблюдавам как отделяш време за лейди Елизабет, как винаги се държиш като добра приятелка с лейди Мери. Виждам как двете се радват на общуването помежду си, как въведе и двете в покоите си и как те разцъфват под грижите ти.

Кимвам, но не се осмелявам да проговоря. Все още не знам какво мисли.

— Виждал съм те със сина ми, Едуард. Казаха ми, че си разменяте бележки на латински, в които той казва, че е твой наставник.

— Това е шега — казвам, все още усмихната. — Нищо повече — по мрачното му изражение не мога да преценя дали е доволен от тази близост или ме подозира, че се възползвам от децата му, за да постигна собствените си цели, като придворните. Не зная какво да кажа.

— Ти превърна в едно семейство три деца на три много различни майки — казва той. Все още не мога да съм сигурна дали е хубаво или лошо, че съм го направила. — Ти взе сина на един ангел, дъщерята на една блудница и дъщерята на една испанска принцеса, и ги събра заедно.

— Те всички са деца на един велик баща — напомням му със слаб глас.

Ръката му се изстрелва, сякаш отпъжда муха, и улавя китката ми толкова бързо, че не успявам да се отдръпна.

— Сигурна ли си? — пита. — Сигурна ли си за Елизабет?

Почти мога да помириша страха си над вонята на раната. Помислям си за майка ѝ, Ан Болейн, обляна от пот по време на турнира за майския празник, знаейки, че я грози опасност, но не и каква форма ще приеме.