Пеперуда в леда [bg]

Цяла сутрин опитвам да се взема в ръце и съм бясна, че не успявам.

След всичкото това време осъзнавам, че не съм стигнала толкова далеч, колкото мислех.

Когато заобикалям долепения до къщата гараж и се насочвам по пътеката към входната си врата, не се удържам и хвърлям поглед към лъскавия черен рейндж роувър, паркиран нехайно на съседната алея.

Твърдата бучка лед в мен все още боли.

Ядосана съм. Бях планирала всеки свой следващ ден.

Нов град, нови приятели, нови навици. Половин година терапия и възстановяване и за какво? Съседите ми се местят и аз се чувствам така, сякаш са ме измамили. Сякаш новият живот, който бях изградила, е дошъл с гаранция, че нищо няма да се променя.

Поемам дълбоко въздух и го издишвам със съзнателното решение да изхвърля тревогата си заедно с него. Когато приближавам към входната врата, вадя ключовете от джоба си и пъхам един в ключалката на дългото напречно резе.

Когато го отварям, използвам същия ключ за оригиналната ключалка, която е в центъра на вратата. След като влизам, заключвам отново и двете, хвърлям ключа на масичката до входа и изключвам алармата, преди да е изтекъл краткият период, след който тя се включва с оглушителен вой.

Минаването през всяка стъпка на установения ред донякъде ме успокоява. Но най-голямото облекчение идва от мисълта, че отново съм сама у дома. Заглеждам се с копнеж към дивана, толкова съм изтощена, че ми се иска да се свия между възглавниците и да заспя завинаги. Знам какво означава фактът, че се чувствам толкова уморена, знам какво ще последва. Но това не означава, че мога да го спра.

Поглеждам през френските прозорци с изглед към Пюджит. Лявата страна на покривната пеперуда се извива нагоре и надвисва над двойната камина и над трапезарията с прозорци до тавана, които следват грациозната извивка, така че нищо да не препречва величествената гледка.

Точно зад зелената гърбица на островите Маури и Вашон от запад на юг се е проснала планинската верига Олимпик.

Понякога мъглата я скрива напълно, направо изчезва. Но в безоблачни дни като днешния мога да видя снежните й върхове, които се спускат надолу към крайбрежието.

Наслаждавам се на гледката, оставям познатите й контури да ме успокоят. Стоя в центъра на всекидневната си достатъчно дълго, че да погледам как друг огромен товарен кораб пълзи по пътя към Такома. Слънчевите лъчи проблясват по бавно движещата се вода, а шамандурите с капани за раци се полюшват ритмично.

Тук е спокойно, съвсем различно от безумното темпо и шума на Ню Йорк. Там почти не можех да чуя мислите си, животът ме блъскаше от всички страни, имах прекалено натоварена лекарска практика и вечно присъстващ снимачен екип. Тук мога да съм сама с мислите си, без никой да ме съди, без никой да ме съжалява или да очаква от мен „да го преодолея“.

Телефонът започва да вибрира в джоба ми, но аз дори не подскачам. Умът ми е избягал в някакво самотно място, което ме закриля от безкрайните вътрешни писъци, които едно време застрашаваха да ме докарат до лудост.