Империя от злато

Предателка. Колко просто бе за ифрита да каже нещо подобно. Той не беше видял една разтреперана млада жена в изпокъсана, окървавена рокля. Не се беше взрял в уплашените, мъчително познати очи.

Тя те предаде. Истината бе, че Нахри бе направила нещо по-лошо, измамила я бе с трик, който повече подхождаше на шафитска крадла с нисше потекло, отколкото на нахидска лечителка. Ала Маниже можеше да й прости това, щеше да й го прости, ако Нахри беше взела пръстена за себе си. Всевишният й беше свидетел, че не можеше да съди друга жена за амбициите й.

Само че Нахри не го беше взела за себе си. Не, беше го дала — измежду всички на света! — на един Кахтани. Сина на царя, който я беше измъчвал, който я бе лишил от всеки шанс да бъде щастлива и бе вкарал последния клин между нея и брат й.

Това Маниже не можеше да прости.

Аешма се обади отново, вероятно почувствал колебанието в дългото й мълчание.

— Трябва да вземеш някои решения, Маниже — предупреди я той, гласът му беше опасен и нисък. — Твоят Бич е обсебен от това момиче. Щом се оказа достатъчно хитра, за да те измами, как очакваш да се справи онзи заслепен от любов глупак, ако тя се опита да спечели сърцето му на своя страна? Ала нещата, на които бих могъл да те науча, на които Визареш би могъл да те научи… — Аешма дойде по-близо. — Никога вече няма да е нужно да се тревожиш за лоялността на Дараявахуш. За чиято и да било лоялност. Ала това си има цена.

Вниманието й беше привлечено от проблясване — огнено късче от слънцето, показващо се иззад планините на изток, така ярко, че тя се сепна. Обикновено изгревът в Девабад не беше толкова ярък, тъй като защитната магия скриваше града от истинското небе. Ала не само яркостта на слънцето беше странна.

А и тишината, която я съпровождаше. Не се чуваха биене на барабани откъм Великия храм, нито езаните на джиновете и това, че никой не приветства появата на слънцето, вля в сърцето й повече ужас, отколкото всичката кръв, покапала от пръста й, който не бе могла да излекува. Нищо не спираше барабаните и призивите за молитва; те бяха част от самата материя на Девабад.

Докато Маниже не го превзе, разкъсвайки тази материя на късчета. Девабад беше нейният дом, нейна отговорност, а тя бе изтръгнала сърцето му. Което означаваше, че бе неин дълг да поправи стореното.

Каквото и да струваше това.

Маниже затвори очи. Не се бе молила, откакто бе видяла кръвта на двамата съгледвачи на джиновете да изтича върху ледената кал на Девастана, докато те издъхваха от отровата, която тя бе създала. Беше защитила плана си пред Дара, бе плиснала още по-страшна вълна от смърт в Девабад. Ала през цялото време не се беше молила нито веднъж. Струваше й се, че бе прекъснала тази връзка.