Империя от злато

Само че Гасан не постъпи така. Не беше нужно. Маниже го бе засегнала в сърцето и той стори същото с безпощадна ефективност: заповядал бе да пребият Рустам почти до смърт, принуждавайки я да гледа; изпотрошил бе костите на брат й, оставяйки ги да зараснат само за да ги счупи отново, измъчвал го бе, докато Рустам не се бе превърнал в окървавена, виеща купчинка, а Маниже бе рухнала на колене, за да моли Гасан за милост.

Когато най-сетне й я беше дал, Гасан бе дори по-ядосан на сълзите й, отколкото на първоначалния й отказ. Исках нещата между нас да бъдат различни — заявил бе обвинително. — Не трябваше да ме унижаваш.

Маниже си пое рязко дъх при този спомен. Той е мъртъв, напомни си. Беше се взирала в кървавия труп на Гасан, запечатвайки гледката в паметта си, за да се убеди, че мъчителя й наистина го няма. Нямаше обаче да нареди да бъде изгорен, още не. Възнамеряваше да изследва тялото му, надявайки се да открие следи за това как бе владял печата на Сулейман. Не й бе убягнал фактът, че сърцето му липсваше… изрязано от гърдите му с хирургична прецизност, която издаваше кой го бе сторил. Част от нея изпитваше благодарност. Въпреки онова, което бе казала на Нахри, Маниже не знаеше почти нищо за това как печатът преминава от един в друг собственик.

А сега благодарение на Нахри вече знаеше, че първата стъпка щеше да бъде да изтръгне сърцето на нейния принц. Беше поразително тихо и това правеше цялото изживяване някак зловещо. В малките часове на нощта Девабад можеше да бъде взет за мирно царство, спокойно и сигурно под властта на законните си пазители.

Илюзия, опровергана от далечен вопъл. Ако не се броеше той, писъците вече затихваха, насилието на нощта отстъпваше място на неподправен шок и ужас. Уплашените хора — преследваните хора — не пищяха. Те се криеха, спотайваха се заедно с близките си в каквото и скривалище да успееха да намерят, молейки се мракът да ги подмине. Всички в Девабад знаеха какво се случва, когато един град падне. Бяха отраснали с разкази за отмъщение и за безпощадността на техните врагове; в зависимост от потеклото си, бяха слушали ужасяващи истории за това как Зейди ал Кахтани бе превзел Девабад, проливайки реки от кръв, за безчинствата на Дараявахуш еАфшин в Ки-зи или пък за безбройните опустошения на човешки градове. Не, нямаше да има писъци. Жителите на Девабад щяха да се крият, ридаейки безмълвно, докато притискаха децата си до себе си, внезапната загуба на магията им беше просто още една трагедия в тази нощ.

Ще решат, че е дошъл нов Сулейман. Всеки здравомислещ би стигнал до подобно заключение. Нима великият съд на Сулейман не бе започнал с отнемането на магията на техните предшественици? Вероятно очакваха животът им да бъде съсипан, а семействата им — разлъчени, принудени да робуват на друг човешки господар, безсилни да му се опълчат.

Безсилни. Маниже притисна още по-силно длани до студения камък, копнеейки до болка отново да усети магията на палата. Да измагьоса танцуващи пламъци или блещукащ дим. Струваше й се невъзможно, че уменията й ги няма, и можеше само да си представи многобройните ранени, които бързо се увеличаваха в лечебницата и които сега не бе в състояние да излекува. За жена, която бе преживяла загубата на всичко, което обичаше — срамежливия провинциален благородник, за когото в един друг свят би могла да се омъжи, тъмноокото дете, чиято тежест бе копняла отново да почувства в ръцете си, брата, когото беше предала, достойнството си, докато години наред бе принудена да прекланя глава пред Кахтаните — нищо не бе по-ужасно от загубата на уменията й. Магията й бе нейният живот, нейната душа… могъществото под силата, с чиято помощ можеше да преживее всичко останало.

Навярно подходяща цена, задето използва целителната си магия, за да убиваш, прошепна един глас в главата й, но тя го потисна. Подобни съмнения точно сега нямаше да помогнат нито на нея, нито на хората й. Вместо това щеше да се вкопчи в гнева, в яростта, която туптеше в нея, докато гледаше как дългогодишни планове бяха преобърнати с главата надолу от едно бързопръсто шафитско момиче.

Нахри. Предизвикателството в тъмните й очи. Едва забележимото, почти съжалително свиване на рамене, докато слагаше най-безценното съкровище на семейството им върху пръста на една недостойна пясъчна бълха.

Щях да ти дам всичко, дете. Всичко, което би могла да поискаш. Всичко, което аз никога не съм имала.

— Наслаждаваш се на победата си?