Империя от злато

Маниже трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не се взре алчно в пламъка.

— Какъв късмет имам в такъв случай, че ти си до мен, за да ме научиш.

Ифритът се изсмя.

— И защо да го правя? От години ти помагам, а все още не съм получил нищичко в замяна.

— Получи възможност да зърнеш града на Анахид.

Аешма се ухили.

— Е, да, предполагам, че е така. — Усмивката му стана още по-широка, острите му като бръснач зъби проблясваха на светлината. — Бих могъл да получа още повече в този миг. Бих могъл да те хвърля от стената и да убия най-обещаващата й потомка.

Маниже не трепна, свикнала бе да бъде заплашвана от мъже.

— Никога няма да избягаш от Дараявахуш. Той ще открие и последния ифрит на света, ще го измъчва и убие пред очите ти, а после цял един век ще те убива по най-болезнения начин, който би могъл да си представиш. Ще умреш от ръцете на магията, за която най-силно копнееш.

Думите й като че ли намериха целта си, защото подигравателната усмивка на Аешма беше изместена от гримаса. Винаги ставаше така; Маниже познаваше слабостите на ифрита така добре, както той — нейните тайни.

— Афшинът ти не заслужава подобни сили — сопна се той. — Той е първият дев, освободен от проклятието на Сулейман от хилядолетия насам, а е глупак с избухлив нрав и твърде много оръжия. Със същия успех можеше да дадеш уменията му на някое бясно куче.

Сравнението никак не се хареса на Маниже — и така вече твърде много неподчинение клокочеше под абсолютната лоялност, на която беше свикнала с Дара.

Тя обаче не отстъпи.

— Ако жадуваш за уменията на Дара, престани да ми отправяш подобни празни заплахи и ми помогни да си върна печата на Сулейман. Не мога да те освободя от проклятието без него.

— Колко удобно.

— Моля?

Аешма наведе поглед, за да се взре в нея.

— Казах, че е удобно — повтори той. — От десетилетия съм до теб и чакам твоята помощ, а ти непрекъснато си намираш извинения. Изключително притеснително е, Бану Нахида. Кара ме да се чудя дали изобщо си способна да ни освободиш от проклятието на Сулейман.

Маниже много внимаваше да запази лицето си напълно безизразно.

— Ти си този, който дойде при мен — напомни му. — От самото начало ясно дадох да се разбере, че ще имам нужда от пръстена. Пък и мислех, че досега си видял достатъчно от това, на което съм способна.

— Действително. Достатъчно, за да не изгарям от желание да овладееш и моята магия. Особено пък ако е само срещу обещание за свобода някога в бъдещето. Ако искаш да те науча на кръвна магия, ще се нуждая от нещо по-осезаемо в замяна.

По-осезаемо. Стомахът на Маниже се сви. Вече бе изгубила толкова много. Малкото, което й беше останало, бе скъпоценно.

— Какво искаш?

Студена усмивка изви устните на ифрита, докато погледът му се плъзгаше към Девабад, и от нетърпението в нея в ума на Маниже отекнаха десетки предупреждения.

— Всеки ден мисля за онази сутрин. Онова неподправено могъщество възпламенило въздуха, крещящо в мислите ми. Не бях изпитвал нещо подобно, откакто Анахид издигна онзи остров насред езерото. — Аешма прокара пръсти по парапета в милувка. — Нищо не може да се сравнява с магията на Нахидите, нали? Ръцете на Нахидите издигнаха този град и спасиха безчет хора от лапите на смъртта. Само капка от кръвта им е достатъчна, за да убие един ифрит. Нахидската кръв… е, представи си само какво би могла да направи тя. — Аешма заби ножа още по-дълбоко в раната. — Нещата, които вече е направила.

Сега вече Маниже потръпна. Колко бързо се завърна всичко. Миризмата на изгоряла плът и кръвта, полепнала по кожата й. Блещукащият град сякаш изчезна, заменен от изпепелена равнина и натежало от дим небе… мътният му цвят се отразяваше в празните невиждащи очи на брат й. Рустам бе умрял с изражение на потрес и тази гледка бе разбила онова, което бе останало от сърцето на Маниже, напомнила й за момченцето, което той бе някога. Нахидските брат и сестра, които твърде рано бяха изгубили своята невинност, които се държаха заедно през всичко… за да бъдат изтръгнати един от друг накрая.

— Говори ясно.

— Искам дъщеря ти. — Аешма беше станал безцеремонен, от престорената му сдържаност нямаше и следа. — А тъй като тя се оказа предателка, несъмнено ще искаш да бъде премахната.